111 Тоест Лорънс Оливие. – Б. р.
Чарли Чаплин пристигна на посещение в Стокхолм, за да направи реклама за своята току-що излязла автобиография. Неговият издател Ласе Бергстрьом ме попита дали не бих желал да се срещна с този велик човек в Гранд Хотел. Отговорих утвърдително. В 10 часа сутринта почукахме на вратата на неговия апартамент. Чаплин отвори сам и веднага. Беше облечен в тъмен, безупречно ушит костюм, на ревера припламваше малката розетка на ордена на Почетния легион. Със сипкав глас, богат на полутонове, той най-светски ни приветства. От вътрешните стаи на апартамента се появиха съпругата му Уна и две млади, прелестни като газели, дъщери.
Веднага заговорихме за книгата му. Попитах го кога за пръв път е забелязал, че разсмива хората, че те се смеят именно на него. Той кимна енергично и охотно започна да разказва. Работел в „Кийстоун“ с група актьори, назовали трупата си „Кийстоунските полицаи“. Те изпълнявали главозамайващи номера пред неподвижната камера, ефектът бил сроден с този на вариететен спектакъл на сцена. Веднъж трябвало да гонят престъпник – брадат здравеняк с белосано лице. Такава задача обаче била съвсем рутинна. Подир безкрайно тичане и падане те рано подиробед хванали престъпника. Седял на пода, заобиколен от полицаи, които го налагали с палки. И тук на Чаплин му хрумнало да разнообрази тази сцена, да прекрати монотонността на тупаника. Направил така, че да се озове в кадър, и започнал дълго и старателно да се цели с палката, замахвал няколко пъти, но в последния момент спирал. Когато подир подобни щателни подготовки той все пак нанесъл удар, пропуснал целта и паднал на земята. Веднага показали филма в някой никелодеон. Чаплин отишъл да види какво се е получило. Неуспешният му удар предизвикал смях, публиката за пръв път се смяла на Чарли Чаплин.
Грета Гарбо бе пристигнала за кратко време в Стокхолм, за да се консултира с шведски лекар. Една позната ми позвъни и каза, че кинозвездата е изявила желание още същата вечер да посети Филмовото градче. Помолила да не я приемат тържествено и се поинтересувала дали не бих могъл да я посрещна там и да ѝ покажа студията, където работила преди години.
В студената вечер в края на зимата, някъде около седем часа, в двора на Филмовото градче влезе черна бляскава лимузина. Аз и моят помощник приветствахме гостите. След известно смущение и напрегната обмяна на реплики ние с Грета Гарбо останахме сами в моя скромен кабинет. Помощникът ми взе под крилото си нейната приятелка, на която поднесе коняк и най-нови клюки.
Стаята беше тясна – писалище, стол и продънено канапе. Седях край писалището, а Грета Гарбо се настани на канапето. Настолната лампа беше запалена. „Това беше кабинетът на Стилер“ – рече тя тутакси, обхождайки стаята с поглед. Нямах понятие за това и отговорих, че преди мен тук е работил Гюстаф Муландер. „Да, да, това беше стаята на Стилер. Знам го с точност.“ Някак неопределено поговорихме за Стилер и Шьострьом, тя ми разказа, че се е снимала под ръководството на първия в един холивудски филм. „Тогава той беше всъщност на улицата. На улицата и болен. Аз обаче не знаех за положението му. Никога не се оплакваше, а мен ме бяха налегнали собствени грижи.“
Настъпи мълчание.
Внезапно тя свали огромните си тъмни очила и рече: „Ето, вижте ме как изглеждам сега, господин Бергман.“ По устните ѝ пробягна ослепителна, насмешлива усмивка.
Трудно е да се каже дали великите митове притежават някаква неотслабваща магическа сила тъкмо защото са митове, или магията им се състои в илюзията, която си създаваме именно ние, потребителите ѝ. В този момент съмнение нямаше. В полумрака на тясната стаичка красотата ѝ засия като вечна. Ако бях срещнал ангел от някое от евангелията, аз бих рекъл, че неговата красота витае около нея, одухотворявайки чистите и едри черти на лицето, челото, формата на очите, благородно изваяната брадичка, чувствените ноздри. Тя веднага долови реакцията ми, оживи се, стана весела и започна да разказва за работата си в Сага за Йоста Берлинг112. Качихме се в Малката студия, за да огледаме западния ѝ ъгъл. Там до онзи момент имаше издатина, останала след пожара в Екебю. Гарбо изреждаше имената на техници и електричари – никой, с изключение на един от тях, не бе вече между живите. И именно него Стилер, по някаква необяснима причина, изгонил от студията. Докато го ругаел, той стоял „мирно“, после се обърнал кръгом и излязъл. От този момент кракът му не стъпил в студията, човекът си изкарвал прехраната като пазач и градинар. Щом срещнел режисьор, който му се нравел, той заемал стойка „мирно“ и отдавал чест с греблото, а понякога изпявал и няколко такта от Кралския химн. Онзи пък, който не се ползвал с благоразположението му, рискувал да намери купчинка шума или нарит сняг пред автомобила си.