Грета Гарбо се разсмя – със звънък, суховат смях. Припомни си как той я гостил с домашни курабийки, а тя не дръзнала да му откаже.
Бегло огледахме територията. Гарбо беше облечена в елегантен костюм с панталон, движенията ѝ издаваха енергичност, тялото бе живо, привлекателно. По стръмния път имаше хлъзгави места и тя ме хвана под ръка. Когато се върнахме в кабинета ми, беше весела и освободена. Помощникът ми и неговата гостенка вдигаха шум в съседната стая.
„Алф Шьоберг искаше да направи филм с мен, цяла нощ седяхме двамата в неговата кола в Юргорден, той говореше така убедително, че не беше възможно да му се устои. Дадох съгласие, а на другата сутрин се разколебах и отказах. Ужасна глупост. Не намирате ли и вие, господин Бергман, че тогава съм извършила глупост?“
Тя се наведе през писалището и долната част на лицето ѝ попадна в светлинния кръг, очертан от лампата.
И тогава видях това, което не бях забелязал преди: устата ѝ беше некрасива – бледа ивица, окръжена от напречни бръчки. Поразително и възмутително. Безподобна хубост, и насред нея този режещ акорд. Такава уста (и онова, което се лееше от нея) не би била подвластна на изкуството на нито един специалист по пластична хирургия, на нито един гримьор. Тя тутакси прочете мислите ми и замълча, обзета от досада. Подир няколко минути си тръгна, взехме си довиждане.
Съсредоточено се вглеждам в лика на Гарбо в нейния последен филм. Тя е на 36 години, чертите ѝ са красиви, но напрегнати, устата е лишена от мекота, погледът е най-често разсеян и печален, въпреки комедийността на ситуацията. И сигурно публиката ѝ е почувствала нещо – нещо, за което нейното огледало вече я е било предупредило.
112 Екранизация от 1924 г. на прочутия едноименен роман (1891) на Селма Лагерльоф (1858–1940), осъществена от финландско-шведския режисьор Мориц Стилер (1883–1928), открил за световното кино Грета Гарбо. – Б. пр.
През лятото на 1983 г. поставих „Дон Жуан“ на Молиер за фестивала в Залцбург. Идеята бе възникнала по време на нещо като меден месец, който изкарахме с ръководителя на Резиденцтеатер, австриеца Курт Майзел – той щеше да играе Сганарел. Подготовката отне не по-малко от три години. После Майзел ме изхвърли от театъра, но договорът ми със Залцбург остана в сила. Взех друг Сганарел – Хилмар Тате, тогава принуден да напусне ГДР. За останалите роли също ми предоставиха блестящи актьори начело с Михаел Деген, който превъплъщаваше застарелия Дон Жуан.
Репетициите започнаха в Мюнхен, шлифовахме спектакъла в продължение на 40 дни в неугледния и тесен Хофтеатер в Залцбург, който притежаваше само едно преимущество: превъзходно функционираща система за вентилация. А лятото беше горещо, небивало горещо.
Не вярвам в т. нар. национален характер, но австрийците са без съмнение хора по-особени – поне онези, които са се формирали от фестивалите в град Залцбург. Безкрайна любезност в съчетание с очебийна неефективност, пресилена организираност, лъжливост, бюрократизъм и някак хлъзгава леност.
Много скоро администрацията стигна до извода, че моята постановка на „Дон Жуан“ е за тях нещо като слон в магазин за порцелан. Усмивките сега леденееха, но не носеха по-осезаема свежест в лятната жега.
Поканен бях да посетя Херберт фон Караян, който за втори път подготвяше премиера на „Кавалерът на розата“ в Големия фестивален дворец, неговото най-гордо творение.
Изпратената от Караян кола ме докара до личния му офис в недрата на огромната сграда. Той малко закъсня, дребен строен човек с несъразмерно голяма глава. Преди половин година му бяха направили тежка операция на гръбначния стълб и сега тътреше единия си крак, опирайки се на своя помощник. Разположихме се в удобна вътрешна стая, издържана в изискана сива тоналност – приятно неутрална, прохладна и елегантна. Асистентите, секретарите и помощниците ни оставиха насаме. След половин час започваше репетицията на „Кавалерът на розата“ с оркестър и солисти.
Маестрото веднага хвана бика за рогата. Искал да направи телевизионен филм-опера по „Турандот“ и молбата му бе аз да бъда режисьорът – в мен очаквателно се впиха светлите му студени очи. Всъщност за мен „Турандот“ винаги е била някаква неприятна, претрупана, извратена смесица, рожба на своето време, но хипнотизиран от този прозрачен поглед, чух как собственият ми глас заявява каква голяма чест е това за мен, колко съм се възхищавал от „Турандот“, от тази загадъчна, проникновена музика, и че за мен не може да има по-мощен стимул от възможността да работя заедно с Херберт фон Караян.