Производството на филма бе запланувано за пролетта на 1989 г. Караян назова имена на звезди на световното оперно изкуство, предложи сценограф и киностудия. В основата на филма щеше да залегне грамофонният запис, който той имаше намерение да направи през есента на 1987 г.
Внезапно всичко загуби своите истински очертания – единствената реалност стана „Турандот“. Знаех, че човекът, който седи зад мен, е на 75 години, че аз самият съм с десетилетие по-млад. Когато диригентът навърши 81 години, а режисьорът – 71, те заедно трябва да вдъхнат живот на една мумифицирана чудесия. Бях сляп за гротескното в този проект. Бях безнадеждно заслепен, очарован.
След като обсъдихме някои предварителни моменти, маестрото заговори за Щраус и за „Кавалерът на розата“. За пръв път дирижирал тази опера на 20-годишна възраст и изкарал с нея целия си живот, постоянно откривайки в нея нови моменти и предизвикателства. Внезапно смени темата: „Гледах вашата постановка „Игра-сън“. Режисирате така, сякаш сте музикант, притежавате чувство за ритъм, слух, точност в избора на ключа. Това го имаше и в постановката ви на „Вълшебната флейта“. На места е прелестна, ала инак не ми допадна. В края сте преиначили няколко сцени. С Моцарт не бива да се постъпва така. При него всичко е органично“.
На вратата се появи помощникът му, за да напомни, че е време за репетиция. Караян го отпрати с движение на ръката си – да почакат. И все пак стана, надигна се с мъка, подпрян на бастуна. Изникналият сякаш от небитието асистент ни поведе по каменни коридори към Фестивалната зала – зашеметяващо помещение с места за хиляди зрители. Придвижвайки се бавно напред, ние сякаш ставахме процесия – кралска свита от асистенти, помощници, оперни певци от двата пола, лъстиви критици, журналисти, превити в поклон, и една потисната дъщеря.
На сцената в пълна готовност се бяха подредили солистите, строени сред ужасяващи декори от 50-те години („Наредих да копират до най-малки подробности първоначалните декори: съвременните сценографи са или откачени, или кретени, или и двете“). В трапа за оркестъра чакаха музикантите, виенските филхармоници. В залата се намираха стотици функционери и неопределими поданици на тази империя. Когато се появи дребничката, тътреща единия си крак, фигурка, всички скочиха на крака и останаха прави, докато маестрото не беше пренесен по мостика над оркестъра, за да заеме позиция.
Работата започна незабавно. И ни заля вълна от опустошаваща, отблъскваща красота.
22
Моето доброволно изгнаничество започна през 1976 г. в Париж. След като попътувах из света, аз случайно се озовах в Мюнхен. И също тъй случайно попаднах в Резиденцтеатер, баварския Драматен: три сцени, трупа, приблизително същата по численост, сходни държавни дотации, подобен брой осъществявани постановки. Там аз направих 11, натрупах значителен опит и извърших куп глупости.
Самата сграда, вклинена между Операта и Резиденцията, обърната с фасадата си към площад „Марк-Йозеф“, навежда мисълта за онова, което баварците наричат Schnaps Idee113, и впечатлението в случая е напълно обосновано. Построена през куп за грош веднага след войната, тази сграда, за разлика от разкошната Опера, представлява всъщност най-уродливото театрално съоръжение в света – както отвън, така и отвътре.
Залата побира малко повече от хиляда души и напомня по-скоро кино от времето на нацизма. Подът е без наклон, затова и видимостта не я бива, столовете са тесни, прекалено доближени едни до други и изключително неудобни. Ако си нисък, седиш по-добре, но по-лошо виждаш, ако си висок колкото нормален швед, да речем, виждаш добре, ала пък си притиснат като в менгеме. Разстоянието между залата и сцената е нищожно, не се разбира къде започва втората и свършва първата и обратното. Преобладаващите цветове са мише сиво и тухлено кафяво, посъживени от натруфени златни орнаменти по парапетите на балконите. От тавана примигва ужасен неонов полилей, на стените са окачени неонови аплици, които силно жужат. Износената театрална машинерия не се пуска в действие, защото властите са преценили, че е „опасна за живота“. Административните помещения и гримьорните са тесни и противно неуютни. Въздухът е пропит с мириса на немски перилни препарати, будещи асоциации с дезинфекция или с войнишки бордей.
В тогавашна Западна Германия имаше много градски театри, но най-добрите сили на страната бяха съсредоточени едва в 2–3 от тях – отчасти поради факта, че там заплащането е по-високо, отчасти и загдето не рискуваш да се обречеш на забрава. Театралните директори и критиците са извънредно подвижни – пристигат от различни краища на страната да разузнаят какво става другаде. Страниците на големите вестници, отредени за събития в областта на културата, за разлика от подобни страници в други страни, демонстрират искрен интерес към театъра и явното убеждение, че посветените на това изкуство материали не бива да се напъхват в рубриките за видео и попмузика. Всъщност не минава нито ден без подобни информации за някое театрално събитие или без статии от непресъхващата и бурна дискусия за проблемите на театъра изобщо.