Залата на театъра се изпълва средно до 90 %, актьорите биват аплодирани сърдечно, ако вечерта по обща преценка е минала успешно. Зрителите се разотиват полека, без да бързат, сякаш с известно неудоволствие, събират се на групички и споделят впечатленията си. Постепенно множеството изпълва ресторантите на Максимилианщрасе и малките кафенета в пресечките наоколо. Вечерта е топла, въздухът – наситен с влага, някъде над планините отеква гръмотевица, тътне автомобилното движение. Развълнуван и възбуден, аз вдишвам уханието на гозби, на отработени газове и тежкия аромат на парка, потънал в мрак, вслушвам се в хиляди и хиляди стъпки, в звуците на чуждестранната реч. И мисля: това си е наистина чужбина.
Внезапно ме обзема тъга по дома, по моите собствени зрители, така благожелателно аплодиращи актьорите, изкарвайки ги по четири пъти да им се покланят, след което изчезват стремително, сякаш са побягнали от пожар. Спускам се на площад „Нюбруплан“, снежната фъртуна брули мълчаливия и замърсен мраморен дворец – вятърът идва от тундрата през морето – и няколко опърпани пънкари изригват с викове самотата си сред бялата пустош наоколо.
В Мюнхен ме приеха изключително тържествено. Разтворете обятията си – Бергман е избягал от „социалистическия ад“114 там на север и търси убежище в благоденстващата демократична Бавария, нежно притиснат в широката меча гръд на Франц-Йозеф Щраус.
На вечеря в моя чест бях впрочем фотографиран с него, Великия баварец. Той дотолкова безсрамно използваше тази снимка в развихрилата се в момента предизборна кампания, че бях принуден да го помоля да ми спести тази чест.
Тържествата за „добре дошъл“ следваха едно след друго. Вълшебната флейта се прожектираше в най-големия кинотеатър на града и публиката реагираше с възторжени възгласи. Сцени от един семеен живот бе показан по телевизията, последван от дискусия. Гостоприемството и любопитството бяха потресаващи. Стараех се пряко сили да отвръщам на това доброжелателство, да бъда вежлив с всички, твърде късно проумявайки, че баварското общество е свръхполитизирано и че бариерите между различните партии и фракции са непреодолими.
За кратко време успях да се омаскаря по всички линии.
В Резиденцтеатер се бях втурнал поривисто, носейки със себе си онези принципи и умонастроения, които бях съхранил в продължение на многогодишен професионален живот в отдалечен и добре защитен край на света. Направих фаталната глупост да изпробвам шведски модели в немски условия. И освен това изгубих немалко време и сили в опити да демократизирам процеса на вземане на решения в театъра.
Това се оказа пълен идиотизъм.
Проведох събрания на трупата и успях да организирам актьорски съвет от петима души, който да има всички функции на съвещателен орган. Цялата тази инициатива обаче отиде по дяволите. Тук впрочем би следвало да се изтъкне, че Националният театър на Бавария няма управа, че е подчинен директно на Баварското министерство на културата, оглавявано от някой важен министър, който свири на орган – да се сдобиеш с аудиенция при него е по-трудно, отколкото да проникнеш при китайския император.
Като преодолях терзанията на трупата и най-сетне създадох въпросния съвещателен орган, аз разбрах що за чудовищен акт съм извършил. Натрупаната и прикривана в продължение на години ненавист сега излезе наяве, подмазвачеството и страхът достигнаха невероятни мащаби. Враждата между групировките изригна с буен пламък. Интригите и машинациите – такива в Швеция не бях виждал нито по размах, нито по изобретателност дори в църковните среди – станаха всекидневно блюдо в най-гнусния от всички учрежденски стол.
Нашият директор, роден във Виена, прехвърляше седемдесетте. Блестящ актьор, той за съжаление бе женен за красива, ала далеч не тъй бляскава актриса, която в замяна на това се отличаваше с невероятно честолюбие, с амбиция за себеизтъкване и склонност към интриги. Директорът и тази негова Клитемнестра властваха над театъра съвместно, безпрекословно, успели да си проправят път през унижението и величието на немския театър.
Същият този директор живееше със заблудата, че ръководи театъра с бащинска мъдрост. Актьорският съвет безжалостно разби на пух и прах тази негова илюзия. Естествено, в неговите очи аз бях виновен за пропукването в любовната идилия между бащата и децата. Той започна да гледа на мен като на най-върл враг, а жена му, която играеше Олга в моята постановка на „Три сестри“, го поддържаше особено дейно. Дразнеше ме нейният маниер да говори с глас, който идеше сякаш от утробата ѝ – сигурно си въобразяваше, че ѝ придава сексапилност, но аз съвсем сериозно я посъветвах да се обърне към педагог, специалист по придобиване на речева техника. Това не ми беше простено.