Борбата между мен и моя шеф се изостряше, трупата я наблюдаваше, преди да реши чия страна да вземе. Оръжието ни не святкаше от чистота. Схватките приемаха трагичен оттенък, толкова по-тровещи и поради обстоятелството, че преди да започнат, ние двамата изпитвахме най-искрена привързаност един към друг и взаимно си се възхищавахме.
Всичко това подложи театъра на огромно и излишно напрежение. В усърдието си да се представя колкото може по-добре бях забравил един фактор от решаващо значение: тези актьори бяха лишени от каквато и да било форма на гарантирано съществуване. Страхът им беше разбираем, мъжеството – непостижима за тях цел.
През юни 1981 г. бях изгонен с гръм и трясък. Постановките ми бяха свалени от репертоара, беше ми забранено дори да влизам в театъра. И всичко това се съпровождаше от обвинения и обиди, изложени пред журналисти и изпратени в Министерството на културата. Не ще твърдя, че съм се чувствал несправедливо засегнат. Ако бях на мястото на директора на театъра, сигурно щях да действам така, само че по-бързо.
Подир шест месеца се завърнах. Предишният директор бе напуснал. Неговото място се зае от друг, и то в хода на най-мръсна политическа и вестникарска кампания, немислима в общество, по-отворено от баварското.
Поучително и до известна степен вълнуващо за страничния наблюдател, кошмарно и унизително за засегнатите.
И друга глупост: скъсах всякакви връзки с мюнхенската преса, за което неведнъж ми се наложи да съжалявам.
Бях отказал контакти с могъщи и недотам могъщи властелини на критиката. Това бе твърде недалновидно, тъй като определената координираност между жертвата и палача съставя важен елемент от правилата на гарнираната с най-строги ритуали баварска игра за издигане и сгромолясване.
Моят приятел Ерланд Юзефсон веднъж беше казал, че трябва да се пазиш от прекалено близко познанство с хората, защото тогава започваш да ги обичаш. Във всеки случай така стана с мен. Привързах се към мнозина. Болеше ме, когато късах с тях. И за да бъда искрен, ще призная, че тъкмо тези пристрастия забавиха заминаването ми с не по-малко от две години. Ето как става понякога!
Никога в живота си не съм получавал толкова отрицателна критика, както през тези девет години в Мюнхен. Спектакли, филми, интервюта и други мои изяви се посрещаха неизменно с презрение и гнусливост, които почти ме възторгваха. Имаше обаче и изключения!
Няколко разяснения: първите ми постановки там наистина не бяха кой знае колко добри. Неуверени, скучно традиционни. Това предизвика, разбира се, пълен смут. Освен това аз по принцип отказвах да разяснявам замисъла на своите спектакли, което пораждаше още по-дълбоко раздразнение.
Впоследствие заработих по-добре, понякога постигах и истински успех, ала непоправимото вече бе станало. Този непоносим скандинавец, който си бе въобразил, че представлява нещо кой знае какво, будеше всеобща досада. В ушите ми пищяха обидни квалификации и думи, а на премиерата на „Госпожица Юлия“ бях освиркан – преживяване, което ми вдъхна удивителна бодрост.
Режисьорът е длъжен да се покланя с артистите, поне на премиерата. Инак възниква разцепление. Отначало излизат изпълнителите на ролите, получават своя пай от аплодисменти и викове „Браво!“. След тях се появявам аз – и залата експлодира в оглушителни дюдюкания и викове на възмущение. Какво да се прави в такива случаи? Нищо. Висиш там с глупава усмивка. Но умът ти работи. Сега, Бергман, в този момент ти изживяваш нещо ново. Все пак е приятно, че хората могат да се гневят до такава степен. И то не заради друго, а заради Хекуба.
Подът на сцената е залят с чудовищни сополи. Клетият призрак на Ибсен с мъка пристъпва по тази гадост. Сополите символизират, както всеки би могъл да се досети, буржоазния декаданс, упадъка. Под болнично легло бащата на Хамлет притиска Призрака, естествено гол. Плановият спектакъл по „Венецианският търговец“ завършва на плаца в най-близкия концентрационен лагер „Дахау“, публиката бива откарана там с автобуси. В края на спектакъла Шейлок остава сам, облечен в лагерна униформа, осветен от прожектори. „Летящият холандец“ на Вагнер започва в просторна гостна, обзаведена в стил бидермайер, където с грохот и сривайки стените, нахлува кораб. В „Гибелта на Титаник“ на Енценсбергер насред сцената е поставен огромен аквариум, в който плува страхотен шаран. Според развоя на катастрофичните събития актьорите един по един се озовават при шарана. В същия театър „Госпожица Юлия“ се представя като тричасов фарс в стила на „голямото“ кино. Лицата на актьорите са белосани, те непрекъснато крещят и жестикулират като ненормални. И т.н. И т.н. Отначало изпитваш учудване. После стигаш до извода, че това е прекрасна немска традиция, жилава, жизнена. Абсолютна свобода, постоянно съмнение във всичко, подправено с професионално отчаяние.