След това мое отстъпление ние мрачно се настанихме в различни ъгли на стаята. Дойде време за „довиждане“ и обратен път. Татко прибра пасторските одежди и якичката в чантата, бутна шапката си на тила и ми позволи да се настаня на предния багажник. Пасторът и жена му ни уговаряха да изчакаме да премине бурята – пламтящото слънце бе вече затулено от тежък облак. В душната жега се усещаше предстоящ дъжд. Татко благодари с усмивка – ще успеем. Пък и малко влага няма да попречи. Жената на настоятеля ме притисна към пищната си гръд, от нея миришеше на пот, със своя изхвръкнал и издут до пръсване корем тя едва не ме събори от велосипеда. Съпругът ѝ ни стисна ръцете – докато говореше, от дебелите му устни хвърчеше слюнка. Оскар никакъв не се виждаше.
Най-сетне потеглихме. Татко мълчеше, ала чувствах, че изпитва облекчение. Като си напяваше мелодията на някакъв летен псалм, той въртеше педалите, развивайки доста добра скорост.
При разклона на Юпшерн татко предложи да се топнем. Идеята ми хареса и свърнахме по пътеката през пустош, над която се стелеше тежък възкисел мирис на папрат и изсъхнала тръстика.
Езерото беше кръгло и го считаха за бездънно. Пътеката завършваше с тънка песъчлива ивица, която стръмно чезнеше в тъмните глъбини на водата. Съблякохме се. Татко се хвърли във водата и поплува, сумтейки, по гръб; аз предпазливо загребах няколко пъти с ръце и потънах с глава под водата – там нямаше нито дъно, нито водорасли, нищо.
Сетне поседяхме на брега, за да изсъхнем в душния зной, наоколо бръмчаха рояци конски мухи. Татко имаше изправени плещи, висок гръден кош, силни и дълги крака, гениталии с внушителен размер, почти лишени от окосменост. Ръцете му бяха като че без мускули, с много кафяви петна по бялата кожа. Седях между краката му, подобно на Христос, увиснал на кръста между коленете на Бога, както го помня от едно старинно олтарно изображение. Съзрял на брега неизвестно нему тъмнолилаво цвете, татко го откъсна и се зае да разгадава как е попаднало тук, как се казва. За цветя и птици той знаеше едва ли не всичко.
Глад не изпитвахме, защото угощението в дома на пастора беше обилно, но все пак похапнахме и от сандвичите, които ни бяха приготвили у дома, като си разделихме по равно бутилка лимонада.
Наоколо притъмня. Сандвичите ни бяха атакувани от оси с пикиращ полет. Внезапно по бляскавата повърхност на водата се заредиха безчет кръгове, които почти мигом изчезваха.
Решихме да тръгнем веднага.
Когато татко овдовя, аз често го навестявах и двамата с него водехме дружески разговори. Веднъж бях седнал при неговата икономка, с която обсъждах практически въпроси. Внезапно откъм коридора дочухме бавните му тътрещи се крачки, на вратата се почука и той влезе в стаята, присвивайки очи от силната светлина – сигурно току-що се беше събудил. С учудване се вгледа в нас и попита: „А Карин още ли не се е върнала?“. Но тутакси разбра каква двойна и болезнена грешка бе направил, смутено се усмихна – от смъртта на майка ми бяха изминали четири години, а той се бе изложил, питайки за нея. Преди да успеем да кажем нещо, той предупредително ни възпря с бастуна и се отдалечи в стаята си.
Запис в работния дневник от 22 април 1970. Татко умира. В неделя го посетих в „Софияхемет“. Спеше, похърквайки. Едит, която седи при него и денем, и нощем, го събуди и излезе от стаята. Лицето му е лице на умиращ, но очите му са ясни, учудващо изразителни. Нещо прошепна, ала не беше възможно да се разбере какво. Вероятно разсъдъкът му е леко помрачен. Любопитно е да се наблюдава как се променя изразът на очите му: изискващ, молещ, нетърпелив, боязлив, търсещ контакт. Когато се наканих да си тръгна, той внезапно ме хвана за ръката и нещо замърмори. Сякаш нещо рецитираше. Почти веднага се досетих, че ме благославя. Умиращият баща зове Бог да благослови сина му. Всичко стана бързо и неочаквано.
25 април 1970. Баща ми е още жив. Казано по-точно – в безсъзнание е, сърцето му обаче е силно, работи. На Едит ѝ се струва, че постига контакт с него, когато го държи за ръката. Тя му говори, а той ѝ отвръща – с ръката си. Необяснимо, но трогателно. Та нали са връстници и близки приятели.
29 април 1970. Татко почина. Издъхна в неделя, в 16:20 ч. следобед, смъртта му не беше мъчителна. Трудно ми е да анализирам какво изпитах, като видях лицето му. То беше станало съвсем неузнаваемо. Напомняше най-вече лицата на мъртъвците от концлагерите. Това бе лик на Смъртта. Мисля за него от едно отчаяно дълго разстояние, ала с обич. Не са наред нещата около Бергман, независимо от приветливата светлина над морето. Обзема ме копнеж по това някой най-сетне да ме докосне, да получа прошка. Да, лоша работа. Не че се чувствам зле, тъкмо обратното, ала душата...