И ето, аз отчетливо чувам как в другата стаичка се отваря прозорецът. Вълшебното килимче е преметнато на верандата, въздухоплавателите излизат. От неудържимия порив на вятъра изстенаха стените, дъждът рукна по-силно. Вече не можех да се владея и се втурнах натам. Нямаше никой, нямаше го и килимчето, прозорецът беше отворен към нощта, пердето му се развяваше от вятъра. При ново проблясване на светкавица видях брат ми да лети над края на гората върху домашнотъкана черга на червени квадрати заедно с Бенгт и Стен Фрюкхолм.
На другата сутрин тримата бяха уморени и мълчаливи. Опитах се да заговоря за полета, когато се събрахме на закуска, ала заплашителният поглед на брат ми ме накара да затворя уста.
120 „Затръби и третият Ангел, и от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третата част на реките и върху водните извори. Името на тая звезда е Пелин.“ (Из „Откровение на св. Йоан Богослов“, глава 8). – Б. р.
26
В една декемврийска неделя слушах „Коледна оратория“ на Бах в църквата „Хедвиг Елеонора“. През цялата сутрин бе валял сняг – тихо, безветрено. А после се показа и слънцето.
Бях седнал в лявата част, високо горе под самия свод. Трептящото златисто сияние на слънцето се отразяваше в прозорците на пасторския дом, разположен срещу църквата, и рисуваше орнаменти по вътрешните подпори на свода. Струящата отгоре светлина минаваше през купола с остри клинове. Стъклописът встрани от олтара припламна за миг и угасна – беззвучен взрив на тъмночервено, синьо и златистокафяво. Хоралът се носеше с лекота и задушевност из полутъмното помещение, изпълвайки го с утеха: набожността на Бах приглушава мъките на нашето безверие. Неспокойната, треперлива дантела от светлина на стената се измества нагоре, свива се, бледнее, изчезва. С ре-мажорна тоналност тромпетите възторжено приветстват Спасителя. Мек сивосинкав полумрак изпълва църквата с внезапен покой, с вечен покой.
Захладняло бе, уличните лампи още не са запалени, снегът поскърцва под краката, от устата кълби пара. Силен мраз е сковал всичко преди Коледа. Каква ли ще бъде зимата? Сигурно тежка. В пространството на съзнанието хоралите на Бах още се реят като пъстри тънки воали, прелитат напред и назад над прагове и през отворени врати, радост.
В някакъв краткотраен изблик на дързост аз пресичам замрялата в неделя улица „Стургатан“ и влизам в пасторския дом, където мирише на перилни препарати и на святост – досущ както преди 50 години!
Голямата квартира тъне в тишина, изглежда изоставена, по тавана на гостната играят отблясъци от светлината, излъчвана от снега, в стаята на мама е запалена настолна лампа, трапезарията тъне в мрак. Някой минава бързо и леко приведен напред по коридора към кухнята, отдалеч долитат приглушени гласове – гласове на жени, приятната глъчка на спокоен разговор, лъжички подрънкват в порцелан, край масата в кухнята пият следобедно кафе.
Свалям палтото и обувките си, придвижвам се на пръсти по поскърцващия, прясно намазан с восък под на трапезарията. Мама седи край писалището, очилата са се плъзнали на носа ѝ, косите, още неуспели да се прошарят, са леко разрошени. Свела глава над своя дневник, тя нанася нещо в него с тънка перодръжка. Почеркът ѝ е равен, стремителен, буквичките – микроскопични. Лявата ръка е отпусната върху подложката за писане: къси силни пръсти, опакото ѝ е изпъстрено с набъбнали сини вени, проблясват масивните венчални пръстени и този с брилянти между тях. Ноктите са изрязани докрай, кожичките – непочистени.
Тя бързо извръща глава и ме съзира (толкова съм копнял за този момент, откак мама умря, все копнея за него). Усмихва се суховато, веднага захлопва тетрадката и сваля очилата си. Целувам я със синовна обич по челото и по кафявото петънце до лявото око.
– Знам, че ти попречих, че наруших твоите свещени минути, знам. Преди вечеря татко си почива, а ти четеш или пишеш нещо в своя дневник. Току-що бях в църквата, слушах „Коледна оратория“ на Бах – тъй красива музика, тъй красива светлина, та през цялото време си мислех: все пак ще опитам, този път непременно ще стане.
Мама се усмихва иронично, долавям мислите ѝ: „Често, твърде често минаваше по „Стургатан“, отивайки към своя театър. Но тогава рядко или почти никога не ти хрумваше да се отбиеш у нас“. Да, наистина не ми хрумваше, та нали съм си Бергман – да не попреча, да не се натрапя, пък и отново ще стане дума за децата, не мога да говоря за тях, не ги виждам. И пак ще се подхване изнудването с чувства: защо не направиш това заради мен? Не ми се сърди, мамо! Нека не изясняваме тези отношения, няма смисъл. Позволи ми да поседя на стария стол само няколко минути, без дори да разговаряме. Дори ако желаеш, продължавай да пишеш в своя дневник... Пералнята. Нали щях да ти купувам пералня, дявол го взел! Мама има нужда от пералня, сещах се от време на време и, разбира се, нищо не направих.