Мама става и с бързи крачки (все така чевръсто) се отправя към трапезарията, изчезва в мрака, за някакъв миг чувам как нещо оправя в гостната, пали лампата на кръглата масичка, връща се, ляга на леглото с тъмночервена кувертюра и се загръща със сивосин вълнен шал.
– Все съм уморена – казва с извинителен тон.
– Искам да те питам, мамо, за нещо важно. Преди две-три години, май беше през лятото на 1980-а, аз седях на стола си в своя кабинет на Форьо, валеше дъжд, един такъв летен дъжд – дневен и тих, какъвто днес всъщност няма. И внезапно усетих, че си до мен, мамо, че мога да докосна ръката ти. Не бях заспал, в това съм абсолютно сигурен, и не ставаше дума за някакво свръхестествено явление. Просто знаех, че ти се намираш в стаята, но дали не си го въобразявах? Така и не мога да отсъдя, затова реших да попитам теб!
Мама, която до този момент внимателно се взираше в мен, сега извръща глава, взема една възглавничка на зелени квадратчета и се подпира на нея.
– Това сигурно не съм била аз – казва тя спокойно, – все още изпитвам ужасна умора. Сигурен ли си, че не е бил някой друг?
Отрицателно кимам: униние, усещане, че съм навлязъл в забранена зона.
– Ние станахме приятели, нали, нима не сме приятели? Предишните роли – на майка и син – принадлежат на миналото и ние с теб станахме приятели. Разговаряхме искрено, с доверие. Нали така? Започнах да разбирам твоя живот, мамо, но дали съм се приближил поне на йота до истинската представа за него? Или това наше приятелство е било чиста илюзия? Не, не мисли, моля те, че разумът ми се е затъмнил, че съм го съсипал от самокритика. Съвсем не е така. Но приятелството... Дали пък ролите не са останали непроменени, за разлика от репликите? Играта се водеше според поставяните от мен условия. А любовта? Знам, че в нашето семейство такива понятия не се използват. В църквата татко говореше за Божията любов. А тук, у дома? Как беше тук, с нас? Как ние преодолявахме раздвоеността на сърцето, как се справяхме с потисканата омраза?
– Поговори с някой друг за това. Аз съм прекалено уморена.
– С кого? Не мога да разговарям дори със себе си. Ти си уморена, това е ясно, пък и аз понякога чувствам как някаква сподавена умора обхваща нервите и вътрешностите ми. Мамо, ти обикновено казваше: „Иди, занимавай се с нещо, извади новите си играчки. Не, не бива, не обичам нежности, все гледаш да се галиш, държиш се като момиче“. Веднъж бе казала, че баба била сурова спрямо тебе. Цялата си любов отдала на най-малкото си дете, на момчето, което впоследствие умряло. А ти, на кого отдаде ти своята любов?
Майка ми се обръща с лице към светлината на нощната лампа и аз виждам тъмния ѝ поглед – поглед, на който не е възможно да се отвърне, нито да се понесе.
– Знам – отронвам бързо, потръпвайки, без да съумея да се овладея. – Цветята цъфтяха, увивните растения се покатерваха все по нагоре, филизите зеленееха. Цветята цъфтяха, а ние? Защо всичко беше така тягостно? Заради бергмановската вдървеност? Или имаше друга причина?
Помня, брат ми веднъж направи беля. Ти, мамо, излезе от ей тази стая, мина в гостната, където се намирахме, и се олюля наляво. Тогава помислих: тя играе, тя преиграва, това не ми изглеждаше толкова убедително. Нима вместо лица са ни дали маски, вместо чувства – истерия, срам и вина вместо нежност и опрощение?
Мама вдига ръка към косата си, погледът ѝ тъмнее, неподвижен – мисля дори, че не мига.
– Защо брат ми стана инвалид, защо сестра ми бе смазана до степента на вик, защо растях толкова години с възпалена, незарастваща рана в цялото си тяло? Не искам да меря каква част от вината носи всеки, не съм някакъв бирник. Искам само да разбера защо така жестоко страдахме зад неустойчивата фасада на социалния престиж. Защо се оказаха кърваво осакатени моите брат и сестра? Въпреки грижите, полагани за тях, въпреки подкрепата, доверието? Защо аз толкова дълго не бях способен на нормални човешки взаимоотношения?
Майка ми се надига, отмества очи и въздъхва дълбоко – на левия ѝ показалец забелязвам ивица лейкопласт. Върху нощното шкафче прилежно тиктака малък златен часовник. Тя преглъща няколко пъти.
– Имам богат запас от обяснения – за всяко чувство, за всяко движение, за всяко физическо неразположение, защото употребявам такива думи. Хората кимат разбиращо с глави: така и трябва да бъде! А аз безпомощно пропадам в бездната на живота. Колко високопарно звучи: безпомощно пропадам в бездната на живота. Но бездната е реалност, освен това е бездънна, та човек не се удря смъртоносно в каменисти ръбове или във водна повърхност. Мамо, викам мамо, както винаги съм викал: когато нощем изгарях от температура, когато се връщах от училище, когато тичах в мрака през парка на болницата, преследван от привидения, когато протягах ръка, за да те докосна в онзи дъждовен ден на Форьо. Не знам, нищо не знам. Какво става с нас? Няма да се справим с това. Да, вярно, имам високо кръвно, то ми е награда за времето на унижения и обиди. Бузите ми пламтят, чувам нечий вой, вероятно своя собствен.