– Трябва да се взема в ръце, да се успокоя. Нашата среща не се оказа такава, каквато си я представях: уж с лека тъга щяхме да водим тих разговор за загадките. Ти, мамо, щеше да слушаш и обясняваш. Всичко би било преизпълнено с чистота и съвършенство, като Бахов хорал. Защо никога не се обръщахме към майка си и баща си на „ти“?121 Защо ни караха да им говорим на „ви“ – граматическа нелепост, която ни държеше на разстояние едни от други?
В сейфа намерихме твоите дневници, мамо. След смъртта ти татко седеше над тях дни наред със силна лупа, опитвайки се да разбере микроскопичните, отчасти закодирани записки. Постепенно разбрал, че изобщо не е познавал тази жена, с която е водил съпружески живот цели 50 години. Защо ти, мамо, не си изгорила тези дневници? Добре обмислено отмъщение: „сега говоря аз, сякаш заявяваш ти, и вече съм недосегаема, разкривам най-съкровеното. Ти обаче не можеш сега да ми отвръщаш с мълчание; не можеш да мълчиш така, както бе мълчал винаги когато те умолявах, плаках, избухвах“.
Забелязах, че майка ми започна да се разпада. Най-напред изчезнаха краката ѝ под шала, после бледото лице се отдели от шията и се зарея с полупритворени очи пред завесите с източни орнаменти. Тъмният поглед е обърнат навътре, показалецът с лейкопласта замря неподвижно върху златния часовник. Крехкото тяло се сля с шарките на кувертюрата. Направих още един опит, без особено напрежение:
– Скарахме се и ти, мамо, ме удари по лицето. Аз не останах длъжен. За какво ли се карахме? Какви ужасни сцени на обяснения, затръшнати врати, сълзи на ярост. Защо ли се карахме? Не помня поводите за тези свади – освен за последната, когато татко беше в болницата. Какво беше всичко това: ревност, търсене на контакт или просто възпитание? Помня нашите помирения, смекчаващото облекчение. Но лъжите?
Откъм кухнята се разнесе слаб мирис на печена херинга. Кашлицата на татко проехтя отдалеч, от кабинета му, ето го – стана, следобедният сън е завършен, той се настанява край писалището с пурета и граматиката на иврит.
121 Почти навсякъде в книгата репликите между родители и син са издържани в трето лице ед. ч., някогашната учтива форма в Швеция, но за да не се нарушава четивността на изложението, при превода е преднамерено избегната. – Б. р.
Преди няколко години направих филмче за лицето на мама. Заснех го с моята осеммилиметрова камера и със специален обектив. А тъй като след смъртта на татко аз си присвоих всички семейни албуми, материал не ми липсваше. Филмът имаше за тема лицето на мама, лицето на Карин – от първата ѝ снимка като тригодишно момиченце до последната, направена за паспорт малко преди съдбоносния инфаркт.
Ден след ден аз изучавах през обектива, който има свойството да увеличава и ограничава, стотици фотографии: гордата любимка на стареещ баща, надменно любезната ученичка със свои приятелки в началното училище на леля Роза, 1890 г. Момичето се е свило, сякаш нещо я мъчи – носи широка везана престилка, приятелките ѝ са без такива. Конфирмацията: скъпа блузка от бяла коприна с руска кройка и красиви бродерии, девойка от чеховски тип, обзета от тъга, загадъчна. Млада медицинска сестра в униформа, положила изпита за начало на трудовия си живот, решителна, преливаща от надежди. Годежът – снимката е направена през 1912 г. в Урса. Чудо на интуитивното проникновение: годеникът, грижливо сресан, седи край масата, облечен в първите си пасторски одежди, и чете книга; край същата маса е и неговата годеница с ръкоделие, бродира покривка. Едва-едва наведена напред, тя гледа право в обектива; светлината, която пада отгоре, прави още по-тъмни широко разтворените ѝ очи: две самотни души, които нямат допирни точки. Следващата снимка е извънредно трогателна: майка ми седи в кресло с висока облегалка, до нея куче я гледа предано, тя весело се смее (рядко е бивала фотографирана засмяна). Свободна е, току-що омъжена.