Загадката без съмнение е проста и въпреки всичко си остава неразрешена. Но в едно съм твърдо убеден: нашето семейство се състоеше от хора с добри подбуди и намерения, ала обременени от катастрофално наследство на прекомерна взискателност, угризения на съвестта и комплекс за вина.
В тайния дневник на майка си търся месец юли 1918 г. Там е записано: „През последните седмици бях прекалено зле, за да пиша. Ерик боледува сега за втори път от испанската болест. Синът ни се роди в неделя сутринта на 14 юли. И веднага – висока температура, силно разстройство. Прилича на скелетче с голям огненочервен нос. Упорито отказва да отвори очи. Няколко дни след раждането загубих млякото си поради болестта. Принудени бяхме да го кръстим направо в болницата. Нарекохме го Ернст Ингмар. Ма го отведе във „Ворумс“, намери му там дойка. Ма се сърди на Ерик, че не е в състояние да решава нашите практически проблеми. Ерик се сърди на Ма, че се меси в личния ни живот. Лежа в болницата сама, отчаяна и безпомощна. Понякога, когато никой не ме вижда, плача. Ако бебето умре, казва Ма, тя ще поеме грижите по Даг, а аз ще се върна на работа. Иска да се разведем с Ерик колкото може по-скоро, „преди той с неговата идиотска омраза да е предприел още някакво безумство“. Мисля, че нямам право да изоставя Ерик. Поради огромното пренапрежение той цялата пролет не беше добре с нервите. Ма твърди, че се преструва, но аз не мисля така. Моля се на Бога без никаква надежда. Сигурно трябва да се справям сама, доколкото мога.“
Форьо, 25 септември 1986 г.
Човекът, който задаваше мъчни въпроси
от Уди Алън
Новината, че Бергман е починал, стигна до мен в Овиедо – прелестно градче в Северна Испания, където снимам филм. На самата снимачна площадка ми бе показано телефонно съобщение от общ приятел. Веднъж Бергман ми каза, че не искал да умре в слънчев ден, а след като не бях на мястото, можех само да се надявам да е получил унилото време, любимо на всички кинорежисьори.
И преди съм го казвал на хора, които имат романтична представа за твореца и обожествяват процеса на творене: дойде ли краят, изкуството ти не те спасява. Каквито и сублимни произведения да имаш зад гърба си (а Бергман ни подари палитра от филмови шедьоври), те не те опазват от съдбовното почукване на вратата, което прекъсва рицаря и приятелите му в края на Седмият печат. И тъй, в юлски ден, насред лятото, Бергман – този велик филмов поет на живота на смъртните, не можа да отложи собствения си неизбежен шахмат и най-прекрасният създател на кино в рамките на моя живот си отиде.
Шегувал съм се как изкуството е католицизмът на интелектуалеца – тоест, едно пожелателно вярване за задгробен живот. Още по-доброто от това да живееш в сърцата и умовете на хората е да живееш в собствения си апартамент – така го изразих. И, то се знае, филмите на Бергман ще продължат да живеят, ще бъдат показвани в музеи и по телевизията, ще бъдат продавани дивидита с тях, но след като познавах човека, наясно съм, че това е твърде недостатъчна компенсация, и съм сигурен, че той на драго сърце би изтъргувал всеки от филмите си за една допълнителна година живот. Това би му осигурило още шейсетина рождени дни, та да продължи да прави кино – забележителна творческа продукция. У мен няма съмнение, че именно така би употребил даденото му време – щеше да върши онова, което най-много обичаше: да снима филми.
Бергман обичаше самия работен процес. Малко го вълнуваше реакцията на филмите му. Радваше се, когато биваше оценен, но, както веднъж ми каза: „Ако не им хареса мой филм, това ме тормози около 30 секунди“. Не се интересуваше от касовия успех и макар че продуцентите и разпространителите му звъняха да му съобщят приходите от първия уикенд, на него му влизаше в едното ухо и излизаше от другото. Казваше: „Към средата на седмицата оптимистичните им прогнози ще се стопят“. Обичаше похвалите на критиците, но и за секунда не изпитваше потребност от тях и макар да му се искаше публиката да хареса филмите му, невинаги ги правеше лесни за нея.
Но на тези, които разсъждаваха над тях, усилието се отплащаше. Например, когато схванеш, че двете жени в Мълчанието са два воюващи аспекта на една и съща жена, иначе енигматичният филм ти се разкрива като по вълшебство. Или ако си попрочел датските философи, преди да гледаш Седмият печат или Лицето, това несъмнено ти е от помощ, и все пак е изумително как дарбата му на разказвач държи публиката прикована и напълно завладяна от трудната материя в творбите му. Чувал съм хора да казват, когато излизат от прожекция на негов филм: „Не проумях докрай всичко видяно, но бях на ръба на седалката при всеки кадър“.