Бергман бе верен на театралния подход, той бе също така и прекрасен сценичен режисьор, но филмовите му творби не почиваха само на театъра – те черпеха своето вдъхновение от живопис, музика, литература и философия. В работата си изследваше най-дълбоките безпокойства на хората, много често създавайки проникновена филмова поезия: смъртната природа на човека, любовта, изкуството, мълчанието на Бог, трудностите в човешките отношения, агонията на религиозните съмнения, провалилия се брак, неспособността на хората да комуникират едни с други.
При всичко това той беше сърдечен и забавен човек с чувство за хумор, неуверен в огромния си талант, често попадащ в плен на жените. Запозналият се с него не бе допускан мигом в творческия храм на този страховит, внушаващ респект, мрачен и умислен гений, изразяващ сложни прозрения с шведски акцент относно ужасната съдба на човека в една неприветлива вселена. Ставаше по-скоро така: „Уди, често имам един глупав сън, в който отивам на снимачната площадка, за да правя филм, а не мога да реша къде да поставя камерата; въпросът е, че ме бива в тази работа и я върша от години. Ти имал ли си такива смущаващи сънища?“, или „Според теб дали ще бъде интересно да се направи филм, в който камерата не помръдва и на сантиметър, а актьорите влизат и излизат от кадър? Или хората просто ще ми се смеят?“.
Какво казваш по телефона на гений? Не намирах идеята за добра, но нищо чудно в неговите ръце тя да се превърнеше в нещо специално. Та нали словесността, изобретена от него, за да стига до психологически дълбини у актьорите, също би звучала абсурдно за изучаващите кинорежисура в ортодоксален стил. Във филмовия институт (бях твърде бързо изхвърлен от Нюйоркския университет, където учех кино през 50-те години) ударението винаги беше върху движението. Това са движещи се картини – така бе преподавано на студентите – и камерата трябва да се движи. И преподавателите бяха прави. Но Бергман застопоряваше камерата върху лицето на Лив Улман или върху лицето на Биби Андершон, минаваше време и още време, без тя да помръдне, а резултатът беше върховен и уникален. Засмукан си в образа и не само не си отегчен, а си развълнуван.
При всичките си странности, религиозни и философски мании, Бергман е роден разказвач на истории, който по самата си природа е забавен дори когато си е наумил да драматизира идеите на Ницше или Киркегор. Водехме дълги телефонни разговори с него. Той ми звънеше от острова, където живееше. Така и не се отзовах на поканата му да го посетя, защото пътуването със самолет ме притеснява, а още по-малко ме блазнеше да летя с малка машина до някакво затънтено островче близо до Русия, за да бъда нагостен с обяд от кисело мляко, както си представях. Винаги обсъждахме филми и, то се знае, оставях него да говори повече, защото се чувствах привилегирован да чувам неговите мисли и идеи. Той всеки ден си устройваше прожекции на филми сам за себе си и не му омръзваше да гледа, при това от всякакви жанрове – неми и с говор. За да се приспи, си пускаше нещо, което няма да го ангажира с мисли и ще облекчи напрежението му – примерно филм за Джеймс Бонд.
Като всички велики филмови стилисти от ранга на Фелини, Антониони и Бунюел, Бергман си имаше своите критици. Но като се оставят настрани случайни несполуки, филмите на всички тези творци са резонирали дълбоко у милиони хора по света. И тъкмо онези, които най-добре познават киното, самите създатели на филми – режисьори, сценаристи, актьори, оператори, монтажисти, – са може би най-големите поклонници на работата на Бергман.
Тъй като в продължение на десетилетия го бях възхвалявал ентусиазирано, когато той почина, потърсиха ме от много вестници и списания за коментари и интервюта. Сякаш можех да добавя нещо стойностно към мрачната новина, освен още веднъж да изразя възторга си от величието му. Питаха какво влияние ми е оказал. Не би могъл да ми повлияе, отговорих – той беше гений, а аз не съм; гениалността не се научава, нито магията ѝ може да бъде предавана.
Когато филмите на Бергман се появиха в арт кината на Ню Йорк, аз бях млад комедиен автор и комик в нощни клубове. Може ли нечия работа да бъде повлияна от Граучо Маркс и Ингмар Бергман? Все пак успях да попия нещо от него – нещо, независещо от гений или дори от талант, а такова, което може да се научи и развие. Става дума за онова, което в най-общи линии може да бъде описано като трудова етика, но по същество си е чисто и просто дисциплина.
От примера му се поучих да давам най-доброто, на което съм способен, във всеки един момент, да не се поддавам на глупавия свят на хитове и провали, да не се съблазнявам да играя ролята на бляскавия кинорежисьор, а да си правя филма и после да преминавам към следващия. Бергман създаде около 60 филма в своя живот, а аз – 38. Ако не мога да настигна качеството му, то дано поне приближа неговото количество.