Лежа неподвижно, умът ми е бистър, в душата ми се таи страх. Ще убия всекиго, който дръзне да каже нещо лошо по адрес на моите актьори. Идва моментът на генералната репетиция, настава време за раздяла. Вдругиден ще четат отзивите във вестниците, макар да ме уверяват, че изобщо не ги интересуват. А в тях ще ги режат, размазват, потупват, възхваляват, ругаят, сриват със земята или премълчават. И същата вечер те ще трябва да излязат пак на сцената. Знаейки, че зрителите знаят.
Преди много години видях свой приятел да стои в усамотено кьоше зад кулисите, облечен за представление и гримиран. Долната му устна бе нахапана до кръв, тънка червена струйка се стичаше по брадичката, а в ъгълчетата на устата му бе излязла пяна. Поклащаше упорито глава – няма да изляза на сцената, няма да изляза. И излезе.
Генералната репетиция е насрочена за вечерта на 24 април. През деня свикваме състава, определен за „Хамлет“. Около масата са се събрали куп хора, с които изработваме план за подготовката на спектакъла, предвиден за 19 декември. Излагам пред тях замисъла си: празна сцена, най-много два стола, но може и без тях. Неподвижна светлина, никакви цветни филтри, никакви изкуствени настроения. На пода, в непосредствена близост до зрителите, със заварка е прикрепен кръг с радиус пет метра. Там се разиграва и действието. Фортинбрас и неговите хора разбиват вратата в задната част на сцената, която води към улица „Алмльофсгатан“, вятърът навява на сцената сняг, труповете изхвърлят в гроба на Офелия. На Хамлет отдават почести с подигравателно официални изрази, Хорацио пък погубват коварно, „иззад ъгъла“.
Дълбоко в душата си съм вбесен и дори искам да се откажа от този проект. Преди няколко месеца поисках за ролята на Гробаря Ингвар Шелсон. Самият той ми даде съгласието си. А ето че зад гърба ми поема – или му натрапват – по-значителна роля в друг спектакъл. Един съвсем млад актьор, още с жълто около устата, заявява, че възнамерява да излезе в продължителен отпуск „по бащинство“. Трети актьор ми отнеха по изричното настояване на режисьор, поканен отвън. Един безгръбначен, но даровит хлапак не иска да играе Гилденстерн. Младите актьори, устремени към кариера, са готови на всичко, само да не бъдат на сцената заедно с Хамлет – техен връстник, а нерядко и още по-млад. Получават конвулсии, психосоматични разстройства, веднага си спомнят, че имат новородени деца. Пък и не е толкова важно да са в добри отношения с Бергман – нали той престана да снима филми.
В същото време разбирам (естествено, че разбирам всичко, не съм от онези, които не могат да разберат): актьорът гледа най-вече себе си, той снове и лавира, размисля и претегля. Да, разбирам всичко, но това не уталожва гнева ми. Помня как Алф Шьоберг32 щеше да ме бие, загдето измъкнах Маргарета Бюстрьом от неговата постановка на „Алцест“. Ситуацията е аналогична. На погребението на Шьоберг член на ръководството на театъра се обърна към едного от представителната група на актьорите и рече: „Поздравления, сега в Драматен ще има един режисьорски проблем по-малко“. Помня как уволних Улуф Муландер. Дано имам достатъчно благоразумие, та да се оттегля навреме. Кога е това „навреме“? И дали вече не е настъпило?
В четвъртък, на 24 април, в седем часа вечерта (всички вестници съобщават, че закъснелите за началото на представлението не се допускат в салона) е генералната репетиция. Най-сетне! Актьорите долавят лекия полъх на успеха, те са обзети от бодро безгрижие и възбуда. Опитвам се да споделя тяхното радостно очакване. Някъде в подсъзнанието си вече регистрирам провал – и то не защото съм недоволен от постановката, съвсем не. След толкова мъки на сцената се представя първокласен, добре обмислен и за нашите условия нелошо изигран спектакъл. Никакъв повод за самобичуване.
И въпреки това знам – усилията ни са напразни.
Представлението започва. Зазвучава до-мажорният сигнал и аз напускам Малката сцена заедно с директора на театъра. Едва-що сме се озовали на улицата през задната врата, и тутакси ни пристяга тесният обръч на фотожурналисти, които ни заслепяват със светкавиците на апаратите си. Някакъв загорял мъж ме хваща за рамото и твърди, че трябва да го пусна вътре, че закъснял 10 минути за началото на представлението, а няма възможност да дойде друг път, опитал се да уговори разпоредителите, ала те – впрочем както им е било наредено, останали непреклонни. Кисело пояснявам на нахалника, че нито мога, нито желая да му помогна, че сам си е виновен. В един миг разпознавам в него редактора на културната страница на в. „Свенска Дагбладет“, който е на всичкото отгоре и театрален критик. Добавям с напрегната усмивка, че би трябвало да разбере мотивите ми и да ги уважи. В същото време у мен се надига непреодолимото желание да се нахвърля връз него с юмруци – как тъй човек, считащ себе си за професионалист в нашата област, си позволява да закъснява! И при това да проявява нетактичност дотам, че да иска от режисьора на представяния спектакъл да го вкара в салона. Критикът се отдалечава. Директорът на театъра, обзет от предусещане за бъдещо преследване на трупата от страна на културния отдел на вестника, хуква подир обидения редактор, за да го съпроводи вътре в салона.