Един епизод без особено значение, но който окончателно затвърждава предчувствието ми за донякъде безизходно положение. Язвата и бягството на първия сценограф, бременността на Лена Улин, нежеланите компромиси, неуспешното предварително представление насред репетиционния период, заболяването ми от грип, последвано от депресия, техническите неуредици, проблемите около разпределянето на ролите в „Хамлет“, оскърбеният редактор от културния отдел... А отгоре на всичко и убийството на Палме, което – временно или завинаги – хвърля съвършено различна светлина върху усилията, които полагахме. Цялата тази ситуация – както в по-едър план, така и до най-малките подробности – ми помогна да я осъзная с кристална яснота и да прозра онова, което предстоеше.
След генералната репетиция ние се събрахме в една от новите работни зали над Малката сцена. Хапвахме сандвичи и пийвахме шампанско. Настроението бе ведро, но в същото време и някак печално. Трудна е раздялата подир продължителна и тъй интензивна близост. У мен се надига безсилна нежност към всички тези хора. Пъпната връв е отрязана, а тялото още е пронизано от болка. Обсъждаме филма на Вайда Диригентът, в който той доказва, че без любов не е възможно да се твори музика. В общ емоционален порив признаваме съвкупно, че макар да е възможно да се прави театър без любов, резултатът е безжизнен, не диша. Не, не може без любов. Без теб няма мен. Вярно, виждали сме блестящи постановки, създадени в оргията на ненавист, но и ненавистта е съприкосновение, любовта и омразата са еднакво проницателни. Замисляме се над това, надпреварваме се с примери.
Свещите на масата догарят, примигват, стеаринът накапва повърхността ѝ. Време е да се разделяме. Прегръдки и целувки, сякаш се прощаваме завинаги. Ха, та нали утре пак ще се срещнем, казваме си един на друг и се смеем. Утре е премиерата.
За пръв път в своя професионален живот аз преживявах един неуспех в продължение на повече от 48 часа. Обикновено се теша с това, че билетите се разпродават. Посещаемостта на четиридесетте представления на „Игра-сън“ не беше лоша, ала не бе и достатъчна. Безсмислието оголва зъби! Толкова мъки, толкова труд, болка, вълнения, тъга, надежди – и напразно. Без никаква полза.
23 Соната за пиано № 29 в си-бемол мажор, оп. 106. – Б. р.
24 Голяма пещера на хебридския остров Стафа край западния бряг на Шотландия. Митологизирана от много творци като например шотландския писател и поет Джеймс Макфърсън (1736–1796), чийто герой Фингал дал наименованието ѝ. – Б. р.
25 „Убивай любимците си.“ (Англ.) – Б. пр.
26 Ларш Хансон (1886–1965) – изтъкнат шведски актьор в театъра и киното. – Б. пр.
27 Лена Улин (р. 1955 г.) – шведска филмова, театрална и телевизионна актриса. – Б. пр.
28 Марик Вос (1923–1994) – шведска сценографка и дизайнерка на костюми, носителка на „Оскар“ за работата си във филма на Бергман Фани и Александър. – Б. пр.
29 Ерланд Юзефсон (1923–2012) – известен шведски актьор, режисьор и писател, чието име и дейност много често са свързани с произведения на Бергман, негов близък приятел и съратник. – Б. пр.
30 Улоф Палме – шведски политик, ръководител на Шведската социалдемократическа партия и два пъти министър-председател на страната (от 1969-а до 1976-а и от 1982-ра до 1986-а). Роден в 1927 г., той е убит на улицата в Стокхолм на 28 февруари 1986 г. Това покушение предизвиква изненада, гняв и негодувание не само в Швеция, но до днес опитите да се издирят неговият убиец и поръчителите на деянието остават безрезултатни. – Б. р.
31 Свен Нюквист (1922–2006) – бележит шведски кинооператор, работил над много филми на Бергман. За два от тях е удостоен с „Оскар“: Шепот и викове и Фани и Александър, съответно през 1973 и 1983 г. – Б. пр.
32 Алф Шьоберг (1903–1980) – голям шведски актьор, театрален и филмов режисьор. – Б. пр.
5
Лятната къща в Даларна наричахме „Ворумс“, което на тукашния диалект33 ще рече „наша“. Озовах се под стряхата ѝ в първия месец от своя живот, но в спомените си ще пребъда там завинаги. Вечно лято, огромната двуствола бреза шумоли, въздухът потръпва от зной над нагънатия контур на планинските хребети, по терасата се движат хора в леки светли дрехи, прозорците са широко отворени, някой свири на пиано, търкалят се топки за крокет, пуфти локомотивът на товарен влак, който сменя релсите си далеч долу край гара „Дуфнес“, реката прелива в тайнствена чернота дори в най-ярко слънчевите дни, по течението ѝ се носят трупи, които то върти и преобръща ту бавно, ту устремно, носи се ухание на момина сълза, на мравуняк и печено телешко. Колената и лактите на хлапетата са покрити с драскотини, къпем се в реката или в Черното езеро и отрано се научаваме да плуваме, защото и в реката, и в езерото тинестото дъно изчезва внезапно, сякаш погълнато от неочаквана и зашеметяваща глъбина.