Мама бе наела бавачка – девойка от околността на име Линеа. Мила, по-скоро мълчалива, добра и с опит в отглеждането на малки деца. Бях шестгодишен и обожавах хубавата ѝ усмивка, бялата кожа и пищната руса коса с червеникав оттенък. Подчинявах се на всяка нейна дума и късах горски ягоди със стръковете, само и само да ѝ се харесам. Тя ме научи да плувам, самата беше превъзходна плувкиня. Когато двамата с нея се къпехме, без никой друг наоколо, Линеа не слагаше своя нескопосан черен бански и аз високо ценях това. Беше висока, слаба, с широки луничави рамене, малки гърди и огненорижи косми в слабините. Никога не се бях къпал толкова, колкото през онова лято – излизах от водата, тракайки със зъби, с посинели устни и двамата с Линеа бързахме да се постоплим в палатката, каквато тя приспособяваше от голяма хавлиена кърпа.
В една септемврийска вечер, малко преди завръщането ни в Стокхолм, аз отидох в кухнята. Заварих Линеа да седи там край масата, без да е запалила газената лампа. Пред нея имаше чашка кафе. Подпряла глава с длан, тя ридаеше – силно, но беззвучно. Уплаших се много, хвърлих се на шията ѝ, ала тя ме отблъсна. Такова нещо никога не се бе случвало дотогава и аз също заплаках. И без това ми беше достатъчно тъжно. Исках тя да престане да плаче и да ме утеши. Но Линеа не го стори. Не ми обърна никакво внимание.
След няколко дни заминахме от „Ворумс“ за Стокхолм. Тя не дойде с нас. Попитах мама защо Линеа не ни придружи както в предишните години. Получих от нея твърде уклончив отговор.
33 Т.е. на диалекта, който е характерен за Урша, неголям град и център на едноименна община в северната част на провинция Даларна. – Б. р.
Четиридесет години по-късно зададох на майка ми въпроса какво бе станало с Линеа. Тогава разбрах, че девойката забременяла, а мъжът, с когото имала връзка, отказал да признае детето. И тъй като едно пасторско семейство не може да държи неомъжена бременна прислужница, татко се видял принуден да я освободи въпреки пламенните протести на мама. Баба се тъкмяла да се намеси и да помогне на момичето, но то изчезнало. След 2–3 месеца намерили Линеа край железопътния мост с разбит череп. Полицията стигнала до извода, че тя се наранила фатално, хвърляйки се от моста.
Гара „Дуфнес“ се състоеше от червена гарова къщичка с бели ъгли и кулички, от нужник с надписи „Мъже“ и „Жени“, от два семафора, две стрелки за смяна на релсите, склад за стоки, перон с каменна настилка и зимник, на чийто покрив растяха горски ягоди. Главният коловоз опасваше скалната издатина Юрму, минавайки покрай „Ворумс“, къщата ни, която се виждаше от гарата. На около 200–300 метра в южна посока реката променяше посоката си, образувайки широка дъга – това беше опасно място, наричано Гродан и известно с дълбоките си водовъртежи и остри подводни камъни. Над речната дъга се издигаше железопътният мост с тясна пътека за пешеходци в дясната му страна. Да се минава по моста бе забранено, но никой не обръщаше внимание на този запрет, защото това бе най-прекият път към Черното езеро, богато с риба.
Началникът на гарата се казваше Ериксон. Живееше в къщата на гарата вече 20 години със своята жена, която страдаше от базедова болест, а в селото още го считаха за новодошъл и затова се отнасяха към него с подозрение. Около чичо Ериксон витаеха впрочем доста тайни.
Имах позволението на баба да ходя на гарата. И макар от чичо Ериксон никой да не бе поискал разрешение, той се отнасяше с мен някак разсеяно приветливо. Канцеларията му миришеше на дим от лула, по прозорците бръмчаха сънни мухи, от време на време почукваше телеграфният апарат, изпускайки тънка лента, изпъстрена с точки и тирета. Чичо Ериксон седеше, приведен над масата, и нещо пишеше в тетрадки с черна подвързия или подреждаше фактури за товари. Сегиз-тогиз някой от чакалнята потропваше по прозорчето, за да даде знак, че иска да купи билет до Репбекен, Иншьон или Бурленге. На гарата се бе въдворил покой, напомнящ вечността и сигурно не по-малко ценен. Аз не го нарушавах с излишно дърдорене.