Но ето че телефонът все пак звъни, получава се кратко съобщение: влакът от Крюлбу е потеглил от Ленхеден, чичо Ериксон измърморва нещо в отговор, нахлупва си униформената фуражка, взема червеното флагче и се отправя към възвишението, за да вдигне южния семафор. Наоколо няма жива душа. Палещото слънце нажежава стените на склада и релсите, откъдето се носи лъх на смола и метал. Далеч край моста бълбука реката, горещият въздух трепти над омазаните с масло траверси, камъните лъщят. Тишина и очакване, уродливата котка на чичо Ериксон дреме, настанена върху дрезината.
Откъм завоя на пътя преди Дългото езеро долита сигналът на локомотив, в далечината изниква влакът – досущ черно петно, откроено върху наситения фон на зеленината. Отначало не се чува никакъв звук, но постепенно се разнася шум, който лека-полека се усилва, влакът вече пресича реката, шумът минава в грохот, стрелката проскърцва, земята се тресе, локомотивът профучава покрай перона, ритмично изпускайки от комина си къдели дим, които обвиват всичко наоколо, вятърът свисти, колелата тракат при преминаване през съединенията на релсите. Чичо Ериксон отдава чест на машиниста, той му отвръща със същото. Само подир миг шумът стихва, влакът вече завива надолу покрай „Ворумс“, ето че изчезва под планината, надава вой покрай дъскорезницата. И отново настава тишина. Чичо Ериксон върти ръчката на телефона и вика: „От Дуфнес в 2:33“. Тишината е абсолютна, дори мухите не дръзват да се разбръмчат на стъклото. Чичо Ериксон се оттегля на втория етаж да похапне и да подремне до пристигането на следващ влак – товарен, пътуващ на юг, който се очаква някъде между четири и пет. Този товарен влак така и не се движеше точно по разписание, защото почти на всяка станция си сменяше вагоните.
Край пътя нагоре към гарата има ковачница, чийто стопанин прилича на монголски хан. Жена му е все още хубава, но похабена от житейски трудности – името ѝ е Хелга. С многобройната си челяд те се тъпчат в две стаички над ковачницата, където царят безредие и доброжелателство. Аз и брат ми обичаме да играем с децата на ковача. Хелга кърми най-малкото. След като бебето се засити, тя вика друг свой син, мой връстник: „Йонте, ела сега и ти да си пийнеш“. Обзет от завист, гледам как приятелят ми се настанява в скута на майка си, тя му протяга натежалата си гръд, той се навежда към нея и започва лакомо да суче. Питам дали мога и аз да опитам, но Хелга отвръща със смях, че първо трябва да взема разрешение от г-жа Окерблум, тоест от баба. Долавям със срам, че съм се спънал в някое от онези трудно разбираеми правила, които стават все повече по моя път.
Една моментална снимка! Лежа в кревата си с високите табли, вечер е, нощната лампа мъждее. Сладострастно мачкам в ръка някакъв кренвирш, мек, приемащ всякакви форми и излъчващ мамеща миризма. Внезапно го хвърлям на пода и силно, настойчиво викам Линеа, бавачката. Вратата се отваря, влиза татко – едра черна фигура, откроена на светлината, идеща откъм хола. Той сочи кренвирша и пита какво е това там. Вдигам поглед към него, сърцето ми насмалко да изскочи, и отговарям, че това там е едно нищо. Следващата сцена: след като той ме е плеснал по задника, аз рева, седнал върху гърнето, поставено насред стаята. Запалена е лампата на тавана, а Линеа със сърдити движения сменя чаршафа на кревата ми.
Тайни. Внезапни мълчания, мигове, изпълнени с тишина. Смътни физически неразположения. Нима това са угризенията на съвестта, както се чуди Дъщерята на Индра в „Игра-сън“? Какво направих, питам се ужасен. Сам знаеш, отговаря Висшата власт. Да, извърших грях, нали все има по някое неразкрито деяние, мисълта за което терзае душата. Надзъртахме около нужниците, за да зяпаме голи задници. Крадяхме стафидки от шкафчето с подправките. Къпехме се съвсем до водовъртежите долу при железопътния мост. Отмъквахме дребни пари от джоба на татко. Осквернявахме името Божие, като го заменяхме с това на дявола в молитвата за благословия: „Дяволе, благослови ни и ни съхрани, спаси душата ни, дяволе, обърни към нас своя лик и ни цапни“... „Ние“, това бяхме моят брат и аз, сегиз-тогиз сплотени в общи акции от този род, но далеч по-често разделени от горчива омраза. Според Даг аз бях лъжльо, който все извърташе и успяваше да избегне наказанията. При това и глезльо, защото наистина бях любимец на татко. На свой ред пък аз смятах, че Даг, с четири години по-голям от мен, се ползва несправедливо с ред предимства: не го подгонваха към леглото толкова рано вечер, пускаха го на филми, забранени за малки деца, а сам считаше за съвсем в реда на нещата да ме побийва, когато му скимнеше. Обстоятелството, че той постоянно будеше у баща ни ревнива неудовлетвореност, проумях значително по-късно.