Моите детски спомени за Маргарета са бледи и неясни. Построихме си куклен театър, тя уши костюмите, аз нарисувах декорите. Мама – търпелива и заинтригувана зрителка, ни подари прекрасно избродирана завеса от кадифе. Играехме си мирно и тихо, с Маргарета се чувствах много по-добре, отколкото с брат ни. Изобщо не си спомням с нея да сме се били или карали.
Едно лято, когато аз бях на 11 години, а тя – на 7, прекарахме в Лонгенген, недалеч от Стокхолм. Мама бе изкарала тежка операция и в продължение на няколко месеца лежа в болницата „Софияхемет“. Татко искаше да сме близо до нея, затова за известно време повери домакинството на една кротка икономка, по професия детска учителка. В Лонгенген аз и сестра ми бяхме предоставени сами на себе си през по-голямата част от времето. Освен вила там имаше и стара къпалня, току до водата, която се състоеше от съблекалня и външно помещение без покрив, но с открит басейн. Там прекарвахме часове, погълнати от игри, нелишени от някаква греховност. Неочаквано, без да ни разпитват или да разговарят с нас, на тези усамотени игри в къпалнята беше сложен край.
Маргарета все повече се ангажираше в отношенията си с родителите ни и ние губехме връзка. Деветнайсетгодишен, аз избягах от дома ни. Оттогава, кажи-речи, не сме се и срещали. Маргарета твърдеше, че веднъж ми показала свое съчинение, към което аз, юношески несдържан, съм бил унищожително критичен. Такова нещо не помня. Сега тя от време на време пише по някоя книга. Ако правилно съм разбрал произведенията ѝ, нейният живот очевидно е бил истински ад. Случва се да разговаряме по телефона, веднъж неочаквано се срещнахме на концерт. Измъченото ѝ лице и странно монотонният говор ме уплашиха и за дълго развалиха настроението ми.34
34 Маргарета Бергман (1922–2006) – сестрата на Ингмар Бергман – известна писателка, прототип на образа на Фани от филма на брат си Фани и Александър; най-известните ѝ романи са „Карин край морето“ (1980) и „Огледалце, огледалце“ (1986). – Б. р.
Понякога ме обземат мимолетни угризения на съвестта, като се сетя за сестра ми. Тя бе започнала да пише тайно от всички, без да ни разрешава да надникнем в текстовете ѝ. В края на краищата обаче, събрала смелост, Маргарета се довери на мен. Аз самият бях объркан: към мен вече се отнасяха благожелателно като към млад и многообещаващ режисьор, но ме охулваха като писател. Творенията ми бяха несръчни, маниерни, подражавах на Ялмар Бергман35 и на Стриндберг. Ето защо, съзирайки същия неестествен, натегнат стил и у сестра ми, бях заклеймил опитите ѝ да пише, без да усещам, че за нея това е било единственият начин да излее душата си. Както сама признава, тогава тя изоставила писането. Дали за да накаже мен или себе си, не знам.
35 Ялмар Бергман (1883–1931) – един от най-видните представители на шведската литература през ХХ в., автор на романи, повести и разкази, драматически произведения, книги за деца. – Б. пр.
6
Моето решение да се разделя с кинокамерата бе лишено от драматизъм и съзря по време на работата над филма Фани и Александър. Дали тялото ми надделя над душата, или душата ми оказа влияние върху тялото, не знам, но да се справям с физическите си неразположения, ставаше за мен все по-трудно.
През лятото на 1985 г. ми хрумна една превъзходна – както ми се бе сторило тогава – идея за филм. Обзе ме желание да се върна към принципите на нямото кино, да направя филмова творба, съставена от големи части без диалог или акустични ефекти, като в работата от такъв тип съзирах възможност да скъсам със своите произведения с говор и звук.
Незабавно се заех да пиша сценарий. Ако прибегна до мелодраматичен израз, бих казал, че отново ме осени Божията благодат на вдъхновението, в мен пламна порив за творчество. Дните ми бяха изпълнени с онази тайна наслада, която е недвусмислен признак за дейно творческо въображение.
След три седмици упорит и резултатен труд аз обаче се разболях, и то тежко. Организмът ми реагира с колики и нарушено равновесие, бях като отровен, разкъсан от страх и презрение към жалкото състояние, в което се намирах. Разбрах, че никога повече не ще заснема нов филм, че моето тяло ми отказва помощта си, че непрекъснатото напрежение, с което е свързана работата в киното, става за мен нетърпимо, че тя принадлежи на миналото. И затова прибрах по-надълбоко своя сценарий за рицаря Фин Конфусенфей36 (за онзи, дето „къща след къща посещава и от всички помощ получава“, безименен режисьор от епохата на нямото кино, чиито полуунищожени филми случайно биват открити в многобройни тенекиени кутии, захвърлени в мазето на крайградска вила, която предстои да бъде ремонтирана. Между оцелелите кадри се долавя някаква смътна връзка, специалист в областта на нямото кино прави опит да дешифрира репликите на актьорите по движението на устните им. Кадрите биват прожектирани в различна последователност, като всеки път се получават невероятни сюжетни обрати. В този процес вземат участие все повече хора, работата се разраства, набъбва, изисква пари, още и още, изтръгва се от всякакъв контрол. В един прекрасен ден всичко изгаря – и нитратните оригинали, и ацетатните копия, изгаря до основи също цялото складово помещение. Облекчението е всеобщо).