Пазя съвършено отчетлив спомен за едно посещение при същия този лекар. Причината да ме заведат при него бе моят отказ да ходя на училище, въпреки че бях навършил шест години. Всеки ден насила ме вмъкваха или внасяха в класната стая, а аз виках до небесата, обзет от ужас. Повръщах върху всичко наоколо, припадах, залитах поради нарушения в равновесието. В края на краищата победих и посещенията ми в училище бяха отложени, но пък визитата при светилото на педиатрията нямаше как да се избегне.
Докторът имаше голяма брада, носеше висока корава яка и от него лъхаше на пури. Смъкна панталонките ми, хвана с едната си ръка моя невзрачен член, а с показалеца на другата описа около слабините ми триъгълник и рече на мама, застанала малко встрани зад мен в палто, обточено с пухкава кожа, и с шапка от тъмнозелено кадифе с воалетка: „В това отношение момчето ви е все още съвсем дете“.
Когато се върнахме у дома, отново ми надянаха бледожълтата престилка с червени краища и с котка, избродирана на джобчето. Получих горещо какао и сандвич със сирене. Прибрах се в детската стая, където сега се ширех сам – брат ми се беше заразил със скарлатина и го бяха пренесли другаде (надявах се, естествено, че той ще умре, по онова време тази болест беше опасна). От шкафа с играчки извадих дървена каручка с червени колела и жълти спици, запрегнах в нея дървено конче. Заплахата от училището избледня в приятния спомен за удържана победа.
В един ветровит зимен ден в началото на 1965 г. мама позвъни в театъра и ми съобщи, че татко го взели в болница, щели да го оперират от злокачествен тумор в хранопровода. Настояваше да го посетя. Отвърнах ѝ, че нито имам желание, нито разполагам с време за това, че двамата с баща ми нямаме какво да си кажем, че за мен той е абсолютно чужд човек и че една моя поява край неговия евентуално смъртен одър сигурно би го уплашила и смутила. Мама се ядоса. Продължи да настоява. Ядосах се и аз, обвиних я, че ме шантажира емоционално. Вечното изнудване: „Нима не би могъл да го направиш заради мен?“. Тя изпадна в ярост, разплака се, а аз ѝ заявих, че сълзите никога не са ме впечатлявали особено. И треснах слушалката.
Същата вечер бях дежурен в театъра, обикалях сцените му, разговарях с актьорите, въвеждах в залата зрители, закъснели поради разразила се снежна буря. Но най-вече седях в кабинета си, погълнат от работа по постановката на „Следствието“ от Петер Вайс.
Телефонът иззвъня, момичето от централата ми съобщи, че долу чака госпожа Бергман, която настоява да се срещне с директора на театъра. Тъй като имаше няколко госпожи Бергман, аз кисело попитах коя именно е дошла, да я вземат мътните. Момичето, поуплашено, отвърна, че става дума за майката на директора, която искала да разговаря със сина си – незабавно.
Слязох да посрещна майка ми, дошла в театъра въпреки снежната виелица. Още беше задъхана – от усилието, от слабото си сърце, от гняв. Предложих ѝ стол и я попитах дали не би искала чаша чай. Отказа. Заяви, че изобщо няма намерение да сяда, че в никакъв случай не желае да пие чай и че е дошла тук, за да чуе още веднъж от мен всички онези грубости, жестоки думи и хули, които бях изрекъл по телефона преди няколко часа. Искала да види израза на лицето ми, когато се отричам от родителите си и ги оскърбявам.
На килима около дребната фигурка в кожено палто се образуваха тъмни петна от разтапящ се сняг. Мама беше необичайно бледа, очите ѝ бяха потъмнели от гняв, носът ѝ бе зачервен.
Опитах се да я прегърна и целуна, но тя ме отблъсна и удари (в плесниците мама беше ненадмината майсторка. Цапардосваше мълниеносно, и то с лявата ръка, при което двата ѝ масивни венчални пръстена3 подсилваха твърде болезнено ефекта от наказанието). Разсмях се, а тя се разтърси в трескаво хлипане, отпусна се – не без гъвкавост впрочем – на един стол край заседателната маса и като захлупи лице с дясната си длан, зарови с пръстите на лявата в чантичката, за да извади оттам кърпичка.
Седнах до нея и я уверих, че най-искрено желая да посетя баща си, че се разкайвам за казаното по телефона и че от цялото си сърце я моля да ми прости.
Мама ме прегърна пламенно и заяви, че няма да ме задържа повече нито за минута.