Выбрать главу

През целия си живот страдам от т. нар. „нервен стомах“ – едно заболяване, колкото нелепо, толкова и унизително. Вътрешностите ми се гаврят с мен, проявявайки неизтощима, нерядко направо изтънчена изоб­ретателност. Като ученик се мъчех постоянно, защото не можех да предугадя кога ще ме сполети нов пристъп. Внезапното изпразване в гащите е травматично изживяване за всекиго и не е необходимо да ти се е случвало често, за да се лишиш постоянно от спокойствие.

С течение на годините търпеливо привикнах да се справям с този свой физически недостатък дотам, че да мога да работя без прекалено тягостни произшествия. Но в повечето случаи имах чувството, че вътре в мен се е намърдал пакостен демон и само посредством строги процедури аз съумявам да го обуздавам. Особено накърни властта му едно решение, което взех с нужната категоричност: господар над моите постъпки и действия съм аз, не той.

Не помагат никакви лекарства, защото те или изленят червата, или действат със закъснение. Един проницателен лекар ме посъветва да се примиря със заболяването си и да намеря начин да се приспособя към него. Сторих го. Във всички театри, където работя, на мое разположение се предоставя специална тоалетна. Тези тоалетни сигурно и ще останат мой траен влог в театралната история.

И така, вероятно се налага впечатлението, че пакостният демон у мен е удържал надмощие над моето желание да създавам филми. Подобно впечатление обаче би било неоправдано. От 20 години насам аз страдам и от хронично безсъние, което инак не е опасно – човек може да съществува и със значително по-малко сън, отколкото допуска, на мен самия пет часа са ми във всеки случай напълно достатъчни. Изнурително е друго: нощта прави човека по-раним, променя перспективите; лежиш и в главата ти безспир се смесват нелепи или унизителни ситуации, терзаеш се с разкаяние за извършени от теб необмислени или преднамерени гадости. Често долитат на ята черни птици, които не ме напускат до утрото: страх, гняв, срам, разкаяние, безпокойство... Но дори и срещу безсънието помагат някои ритуали: сменяш си леглото, палиш лампата, четеш книга, слушаш музика, гризваш бисквитка или шоколадче, пиеш минерална вода. Хапче валиум, глътнато навреме, води понякога до чудесен резултат, но в противен случай може да причини раздразнителност и още по-дълбок страх.

Третата причина за това мое решение е и старостта – явление, по повод на което аз не изпитвам нито съжаление, нито радост. Все по-трудно ми стана да се справям с възникващите проблеми, мизансценът ми предизвиква само грижи, вземам решенията за повече време, вцепенявам се при непредвидени практически затруднения.

Натрупаната умора усилва и педантизма ми. Колкото по-дълбока е, толкова по-силно е недоволството, сетивата ми се изострят до краен предел, навсякъде виждам само провали и грешки.

Придирчиво оглеждам последните си филми и постановки. Тук-там съзирам прекомерен стремеж към съвършенство, който ги ощетява откъм жизненост и дух. В театъра тази опасност не е тъй голяма – там мога да бдя над работата си, да издебвам своите пропуски, а в най-лошия случай самите актьори неусетно ги оправят. В киното обаче всичко е невъзвратимо. Всеки ден – по три минути от готовия филм, които трябва да дишат, да пулсират, да бъдат творба на изкуството. Понякога отчетливо, почти физически усещам как в мен живее някакво допотопно чудовище – полузвяр-получовек, – което шава вътре в тялото ми и което сякаш всеки момент ще родя: една сутрин на езика ми се появява отвратителният привкус на твърдата му четинеста брада, усещам как слабите му членове сякаш потреперват, дочувам как се задъхва. Предчувствам здрач, но не този на смъртта, а на угасването. Понякога сънувам, че ми падат зъбите и устата ми изплюва жълтеникави, гнили останки.