В съботите се напивах, мъкнех се с лоши компании, вдигах скандали, участвах в побои, изхвърляха ме на улицата. Веднъж пристигна жена ми, беше бременна, скарахме се и тя си замина. На всичко отгоре четях и пиеси, за да подготвя репертоара за следващия сезон на Градския театър в Хелсингборг.
Предстоеше ни да снимаме не къде да е другаде, а в Хедемура. Защо тъкмо там, така и не знам. Не е изключено да съм изпитвал смътна потребност да се изфукам пред родителите си, които прекарваха онова лято във „Ворумс“, на няколко мили разстояние в северна посока. Потеглихме за натам. В онези години такова пътуване приличаше на сафари: автомобили, апаратура, тон-коли, хора. Настанихме се в Градския хотел на Хедемура.
И тогава се случиха две неща.
Настъпи рязка промяна във времето. Заредиха се дъждове, досадни, безнадеждни, несекващи. Руслинг, озовал се най-сетне на открито, виждаше не интересни облаци, а оловносиво небе. Той не излизаше от стаята си, пиеше и отказваше да снима. Що се отнася до мен, аз бързо разбрах, че ако в студията бях калпав ръководител, в дъждовния град Хедемура ме очаква окончателен провал.
Повечето хора от снимачната група не излизаха от хотела – пиянстваха, играеха карти. Другите изпаднаха в сериозна депресия44. Нямаше обаче нито един сред тях, който да не беше убеден, че виновен за лошото време е режисьорът. „Едни режисьори имат късмет с времето, други – не. Нашият спада към втория тип“...
На няколко пъти се понасяхме към мястото на снимките, строяхме площадката, стъкмявахме неудобните си лампи, докарвахме агрегата и тон-колата, прикрепяхме на статив тежката камера „Дебри“, репетирахме с актьорите, удряхме клапа и... рукваше проливен дъжд. Криехме се във входове на сгради, в колите, притичвахме до сладкарницата – дъждът не преставаше, надвисваше полумрак. Ставаше време да се връщаме в хотела за вечеря. Ако все пак успявахме да заснемем поне една сцена – в кратките мигове, когато слънцето пробиваше облаците над нас, аз тъй се смущавах и изпадах в такава възбуда, че, както ми каза един здравомислещ очевидец, правел съм впечатление на луд. Крещях, беснеех, оскърбявах всички, които се случеха близо до мен, проклинах Хедемура.
Вечер хотелът често се изпълваше с шум и олелия. Идваше полиция. Директорът заплашваше да ни изхвърли. Мариан Льофгрен, танцувайки канкан върху масата в ресторанта (много ловко и смешно), падна и пропука паркета.
След три седмици на „бащите на града“ им писна от нас, те се свързали с ръководството на „Свенск Филминдустри“ и ги помолили да бъдат така добри и да си приберат откачалките.
На следващия ден получихме заповед незабавно да прекратим снимките. За 20 снимачни дни бяхме направили четири сцени от общо двайсет.
Извика ме Дюмлинг, който ми вдигна ужасен скандал. Той открито ме заплаши, че ще наложи забрана върху по-нататъшната ми работа над филма. Може би в това имаше пръст Виктор Шьострьом, не знам.
Не беше леко, ала тежкото тепърва предстоеше. Във филма се предвиждаше сцена в козметичен салон, който според сценария се намира в съседство с вариете. Вечер в салона се чуват музиката и смеховете от вариетето. Настоявах за целта да бъде построена улица, защото в Стокхолм така и не намерих подходящо място. Разбирах, че такъв декор ще струва сума пари, наистина го разбирах, независимо от помътеното ми съзнание в този момент. Но вече мислено виждах окървавената глава на Як, прикрита с вестник, примигващата реклама на вариетето, осветените прозорци на козметичния салон с лицата, застинали под причудливи перуки, асфалта, измит от дъжда, тухлената стена в задния план. Необходима ми бе улица – на всяка цена!
За мое изумление предложението се прие без дискусии. Голяма строителна фирма започна начаса работа на един разровен терен, разположен на стотина метра от Главния павилион. Честичко отивах на строежа и изключително се гордеех с това, че успях да издействам такова скъпоструващо начинание. Явно ръководството, независимо от всички крамоли и неприятности, все пак вярва в моя филм, мислех си аз, без да забелязвам, че въпросната улица е планирана като действено оръжие в ръцете на устремените към властта началници на студията – оръжие, насочено срещу мен и срещу Дюмлинг, който продължаваше да ме покровителства. Между централното ръководство, управляващо единовластно, и филмовото градче с производството, концентрирано там, винаги имаше напрежение. Скъпоструващата и абсолютно безсмислена улица щеше да бъде отнесена към разходите по моя филм, от което следваше, че произведението ми нямаше да може да възвърне средствата, хвърлени за създаването му. Радостта беше следователно всеобща и тротоарът постепенно се покриваше с плочи.