Филмът, освен ако не е документ, е сън, блян. Затова Тарковски е най-великият от всички. Той се придвижва уверено в зоните на съновиденията, не тълкува, пък и какво ли би могъл всъщност да разтълкува? Ясновидец е, съумял да въплъти прозренията си в най-трудоемкия и в същото време най-податливия за тях вид изкуство. През цялото си съществуване аз хлопах по вратите, отвеждащи към онези пространства, из които той се придвижва така естествено и сигурно. Твърде рядко ми се удаде да се пропъхна през тях. Повечето от съзнателните ми опити да сторя това завършваха с позорен неуспех: Змийското яйце, Докосването, Лице срещу лице и пр.
Фелини, Куросава и Бунюел обитават същите пространства, както Тарковски. Антониони се бе запътил към тях, ала загина, погубен от собствената си досадливост, Мелиес винаги е бил там, без да размишлява по въпроса: та нали е бил чародей по професия.
Филмът като сън, филмът като музика... Няма друго изкуство, което в такава степен да въздейства върху нашите чувства, прониквайки направо в тях и надълбоко в съкровените кътчета на душата. Микроскопична повреда на зрителния нерв, шоков ефект, 24 осветени квадратчета в секунда, между тях мрак, който зрителният нерв не регистрира. До момента, в който аз, седнал пред монтажната маса, не прегледам заснетите кадри и досущ както някога в детството, дъхът ми секва от усещането за вълшебство: там вътре в тъмата на дрешника бавно завъртах ръчката на апарата, по стената отсреща една след друга изникваха картинки, аз отбелязвах почти недоловимите изменения във всяка от тях, сетне започвах да въртя по-бързо – възникваше движение.
Неми или говорещи, сенките проникваха направо, без заобиколки, в дълбините на душата ми. Мирисът на сгорещен метал, подскачащото, примигващо изображение, подрънкването на малтийския кръст47, дланта, притискаща ръчката...
41 Карл Теодор Драйер (1889–1968) – датски филмов режисьор, считан за основоположник на киното в Дания и за един от неговите най-големи творци. – Б. пр.
42 Виктор Шьострьом (1879–1960) – един от класиците на шведското кино, създал шедьоври като Коларят на смъртта (1921); през 20-те години работи в Холивуд, където снима с най-големите звезди (Алената буква и Ураганът с Лилиан Гиш, Божествената жена с Грета Гарбо); последният му режисьорски филм е от 1937 г., след което се изявява като актьор – прави забележителна роля в Поляната с дивите ягоди на Бергман през 1957 г. – Б. р.
43 Или Гамла стан (шв.) – историческият център на Стокхолм, който е разположен на остров Стадсхолмен. На неговата територия са намират редица централни институции и сгради с културно-историческо значение. Средновековният облик на тази част от шведската столица е съхранен в много голяма степен. – Б. пр.
44 В оригинала lappsjuka, или „лапландска болест“ – понятието, широко употребявано в Швеция, изразява чувството за потиснатост, което обикновено обхваща хора от вътрешността на страната, озовали се в социална изолация в пустинните и рядко населени райони на най-северната ѝ част – Норланд, на Арктика и пр. Състоянието не е болестно и е преходно, то най-често преминава при възобновяване на контактите с обичайната среда на засегнатите от него. – Б. р.
45 Мариан Льофгрен (1910–1957) – шведска киноактриса. – Б. пр.
46 Вилхелм (1884–1965) – шведски принц, син на крал Густав V. Известен фотограф, той е и автор на няколко книги. – Б. р.
47 В случая – механичка предавка, която дискретизира непрекъснатото въртеливо движение. – Б. р.
7
Още преди първичният мрак на кръвта при половото съзряване да ме обгърне, внасяйки смут в тялото и душата ми, аз изживях една щастлива любов. Това се случи през лятото, когато останах сам с баба във „Ворумс“.
Защо там бяхме само аз и тя, не помня, но незабравимо за мен е усещането за доволство, сигурност, уют. От време на време пристигаха гости, пребиваваха по няколко дни и си заминаваха. Това само засилваше моето блаженство. Независимо че все още бях подрастващ и видът ми си беше детски, дори гласът ми още не мутираше, баба и Лала ме третираха като Млад Мъж, засвидетелствайки ми и подобаващо отношение. Като се изключат обичайните домакински задачи (да насека дърва, да събера шишарки, да избърша измитите съдове, да донеса вода), аз бях свободен и се шляех безпрепятствено насам-натам. Прекарвах времето си предимно в уединение, което ми харесваше. Баба ме оставяше да се унасям на воля в мечтите си. Нашите задушевни разговори и вечерното четене на глас продължаваха, но не и като някаква принуда. Разполагах с невиждана дотогава свобода да живея както аз искам. Можех дори да закъснявам. Ако не се явявах навреме на масата, в кухненския бюфет винаги намирах чаша мляко и сандвич.