Единственото неотменно задължение за през деня се отнасяше до сутрешното ставане. В седем часа трябваше да се събудя, независимо дали беше делник или празник. Баба лично наблюдаваше как извършвах задължителното обтриване на тялото си със студена вода. Почистването на ноктите и измиването на ушите представляваха посегателство срещу свободата ми, но аз ги изтърпявах стоически, макар да не разбирах смисъла им. Според мен баба бе убедена, че телесната чистота съхранява и заздравява духа.
В моя случай проблемът бе все още незначителен. Представите ми за секса бяха мъгляви, като че донякъде обагрени с чувство за вина. Ужасният Грях на Юношеството още не ме бе застигнал. Бях невинен във всяко едно отношение. Покровът на лъжата, който тегнеше върху мен в пасторския дом, се свлече, дните ми минаваха безгрижно, без страх и терзания на съвестта. Светът ми се струваше разбираем, аз бях владетел на копнежите си и на своята действителност. Бог мълчеше, Иисус Христос не ме гнетеше със своята кръв и съмнителни подкани.
Не мога да си изясня как точно всичко това се обвързва с появата на Мерта. От няколко години насам вторият етаж на сградата, която принадлежеше на Ордена на добрите тамплиери, обща собственост на Дуфнес и Юмру, бе даден под наем на многодетно семейство от Фалун – през зимата в същото това помещение провеждаха занятията си различни учебни кръжоци, там прожектираха и филми. Близо до тази сграда минаваше железопътна линия, в парцела, който я заобикаляше, имаше малък водоем. В подножието на хълма се намираше голяма дъскорезница, която черпеше вода от Имон – от онова място, дето езерото се сливаше с реката. Около стръмния бент там се въдеха пиявици – ловяха ги и ги продаваха в най-близката аптека. Въздухът бе наситен с упоителен мирис на напечен от слънцето дървен материал, току-що насечен и струпан около сивите и полусрутени навеси за машини.
Моят брат отдавна си беше намерил приятели сред братята на Мерта. Нападателни, дръзки, те бяха готови всеки миг да започнат бой и заедно с децата на мисионерите от южния край на селището приканваха на схватки селските побойници – сраженията им се разгаряха на стръмния хълм, обрасъл в гъста папрат. Противниците изникваха внезапно от съответната страна и незабавно пускаха в ход оръжието си – прътове или камъни. Избягвах да се намесвам в тези ритуални побои, имах си достатъчно други грижи: да се отбранявам от брат си, който дебнеше да ме натупа при всеки сгоден случай.
В един топъл ден, някъде в средата на лятото, Лала ме изпрати на оттатъшния бряг на реката, до пасището, където – в една от пристройките на неголямото стопанство – живееше целогодишно старица на име Лис-Кюла, известна обаче на всички като Лелката. Тя бе загадъчна фигура, известна със своите познания по билкарство и с вещината си да прави кашкавал. В продължение на няколко години психиката ѝ беше разстроена, но вместо да я настанят в лечебница за душевноболни в Сетер, което се смяташе за семеен позор, близките ѝ я бяха изолирали в сайвант там. От време на време цялото село се огласяше от нейния вой. В една ранна сутрин тя цъфна пред вратата на „Ворумс“, държейки носна кърпа като поднос, и поиска от баба да сложи в нея четири крони. В случай на отказ щяла да затрупа пътя към къщата с клонки, в тях щели да се завъдят змии и да хапят децата по босите крачета. Баба се поразговори с Лис-Кюла, покани я в къщата и хубаво я нагости. Старата жена получи исканите пари, призова Господ да ни благослови и като се изплези на брат ми, се затътри навън.
В един студен зимен ден тя направи опит да се удави в Гродан край Бесна. От корабчето, което сновеше като ферибот между двата бряга, неколцина мъже я забелязали и измъкнали от водата. После старицата се кротна, разсъдъкът ѝ се възвърна, но говореше рядко и малко. Премести се окончателно в сайванта на пасището – през лятото наглеждаше добитъка, през зимата тъчеше кърпи и приготовляваше отвари от билки, които според общото мнение превъзхождаха с лечебните си свойства церовете на местния доктор.
Беше горещо. Поплувах в тъмните води на Черното езеро, по чиято повърхност белееха лилии, израснали от глъбините му на плетеница от стъбла. Водата в езерото беше винаги леденостудена, казваха, че то било бездънно и че някъде в недрата му имало още неизследван канал, свързващ го с реката. Трупа на момче, което се бе удавило в Черното езеро, намериха подир много месеци, увиснал от плаващия бараж при Сулбакен. Коремът на удавника беше пълен със змиорки – те стърчаха от устата му и дори от ануса.