И така, Мерта мълчеше, говорех аз. Разказвах ѝ, че моят баща не ми е истински баща, че всъщност аз съм син на известния актьор Андерш де Вал49. Пастор Бергман ме мрази и преследва по съвсем понятни причини. Майка ми все още обича Андерш де Вал и не пропуска премиерите на постановките, в които участва. Виждал съм го извън театъра един-единствен път, той просълзен се взря в мен и ме целуна по челото, а сетне изрече с прекрасния си глас: „Да те благослови Бог, дете мое!“. Знаеш ли, Мерта, ти би могла да го чуеш по радиото, например когато рецитира „Мощно ечете, камбани“. Да, Андерш де Вал е моят баща и веднага след като завърша училище, аз също ще стана актьор в Драматичния театър.
48 Госпожа (шв.). – Б. пр.
49 Андерш де Вал (1869–1956) – шведски актьор, който в продължение на години рецитирал по шведското радио стихотворението на английския поет Алфред Тенисън (1809–1892) „Мощно ечете, камбани“, 1850). Така, по отдавна установена традиция, с прочувственото му изпълнение от най-видни актьори, в Швеция до ден днешен се възвестява настъпването на Новата година. – Б. р.
Пресичам железопътния мост, хванал за кормилото старичкия велосипед на баба. С колелото описваме криволици по друмищата и из стръмните пътеки в подножието на гъстата гора. Мерта върти педалите, аз седя на багажника, вкопчил втвърдени пръсти в пружината на седлото. Отправили сме се на сбирка с молитви, която една религиозна секта провежда в Ленхеден. Мерта е вярваща, тя пее елейни песнопения със звучен и силен глас. Не мога да сдържа отвращението си, ненавиждам и Бог, и Иисус, но особено Иисус – противни са ми неговата добродетелност, гнусното причастие, кръвта му. Няма Бог, никой не е в състояние да докаже неговото съществуване. А ако все пак го има, това ще да е много гаден Бог – дребнав, злопаметен, пристрастен. Съмнявате се? Достатъчно е да прочетете Вехтия завет, там той изпъква в целия си блясък! И като си помислиш, че го зоват Бог на любовта, Бог, който обича хората. Светът си е дупка, пълна с нечистотии, както е казал Стриндберг!
Над планинския хребет сияе с бяла светлина пълна луна. Мъгла виси неподвижно над горското езеро. Тишината би била пълна, ако не бръщолевех безспир, но просто изпитвам необходимост да споделя с Мерта колко ме е страх от Смъртта. Внезапно почина възрастен свещеник от тукашната енория. В деня на погребението му гостите пиеха вино и хрускаха сладки в стаята, редом с която се намираше ковчегът с мъртвото тяло. Беше горещо. Около тялото на покойника бръмчаха мухи. Лицето му бяха покрили с бяла кърпа, тъй като болестта бе разяла долната му челюст и горната устна. Сладникав мирис вземаше връх над тежкия аромат на цветята. И най-неочаквано този проклет свещеник сяда в ковчега, отмята нацапаната кърпа и открива прогнилото си лице, след което пада на едната си страна, ковчегът с тялото му се преобръща и то се изсипва на пода. Тогава всички виждат, че жената на свещеника е нахлузила на члена му златен пръстен, а в задника му е пъхнала напръстник. Казвам ти самата истина, Мерта, бях там, а ако не ми вярваш, питай брат ми, и той присъстваше, но, естествено, не издържа и припадна. Да, Смъртта е отблъскваща, пък и не знаеш какво идва след нея. Не вярвам в това, което казва Иисус: „В дома на баща ми има много обители“. Покорно благодаря. Щом най-сетне избягам от обителта на своя собствен баща, сигурно ще предпочета да се заселя в такава, дето няма да е по-лоша от нея. Смъртта е непреодолим ужас не само защото причинява болка, но и поради кошмарите, с които е изпълнена – кошмари, от които пробуждане няма.
В един дъждовен ден – още от сутринта ръмеше без прекъсване, Лелката отиде да навести съседка, заболяла от корем. Ние с Мерта оставаме сами в топлата стаичка. През прозорчетата, набраздени от дъждовни капки, се процежда бледа светлина, откъм чардака свисти вятърът. Ще видиш, казва Мерта, че след този дъжд ще дойде истинската есен. Внезапно ме осенява мисълта, че дните са броени, че безкрайността също свършва, че ни предстои раздяла. Мерта се навежда през масата, дъхът ѝ ме обгражда с мирис на сладко мляко. „В 7:15 ч. от Бурленге пристига товарен влак – продумва тя. – Ще го слушам как заминава. Тогава ще си мисля за теб. Ти пък ще го видиш и чуеш, когато подминава „Ворумс“. Тогава на свой ред ти мисли за мен.“
Протяга широката си загоряла длан с нечисти изгризани нокти. Слагам своята ръка върху нейната, Мерта стиска пръстите ми. Най-сетне съм млъкнал, защото една непреодолима тъга ме завладява изцяло.
Есента дойде, нахлузихме чорапи и обувки. Помагахме в събирането на ряпата, ябълките узряха, започнаха сланите, въздухът и земята станаха като стъкло. Езерцето при Дома на добрите тамплиери се покри с коричка лед, майката на Мерта се зае да стяга багажа, да подготвя отпътуването. Денем слънцето все още грееше и дори напичаше, но вечер студът проникваше направо до костите. Нивите бяха разорани, по харманите потракваха вършачки. Понякога помагахме и там, но предпочитахме да изчезнем нанякъде. Веднъж изпросихме лодка от Берглунд и се отправихме навътре в езерото да ловим щуки. Хванахме една, голяма-голяма, която ме ухапа за палеца. Когато Лала захвана да я чисти, намери в стомаха ѝ венчален пръстен. Баба разчете името, гравирано на пръстена, с помощта на лупа: „Карин“. Преди няколко години татко загуби своя пръстен горе при Имен. Това обаче едва ли означаваше, че намереният сега пръстен бе неговият.