В едно мразовито утро баба ни нареди да идем до магазина, който се намираше на половината път между Дуфнес и Юрму. Дотам щеше да ни закара синът на Берглунд, който и бездруго се бе отправил в същата посока с намерението да продаде един стар кон. Подрусваме се с неговата каруца, която бавно и трудно преодолява пътя, изоран от дъждовете. Броим автомобилите, които се носят срещу нас, и тези, които ни задминават. За два часа – само три. В магазинчето пълним раниците си и се отправяме по обратния път към дома, пешком. Като стигаме до стария пристан на ферибота, сядаме върху дървен ствол, изхвърлен от реката, пием ябълкова напитка „Помак“ и хапваме сандвичи. Споделям с Мерта свои разсъждения за същността на любовта. Заявявам ѝ, че не вярвам във вечната любов, тази на хората е егоистична, както е отбелязал Стриндберг в „Пеликан“50. Твърдя, че любовта между мъжа и жената е предимно разврат. Разказвам ѝ за красива, но възпълна дама, която всеки четвъртък вечер, след причестяване, прави любов с баща ми в сакристията.
Помакът е изпит, Мерта хвърля бутилката в реката. Продължавам да дърдоря, говоря за любовниците с трагична съдба в световната литература, изтъквайки не без известна предпазливост колко съм начетен. Внезапно изпитвам чувство на потиснатост, главата ми почти се мае, аз смутено питам Мерта дали не съм се раздрънкал прекалено. „Съвсем не“, отвръща тя и кима с най-сериозен израз на лицето. Замлъквам, дълго не продумвам, обсебен от мисли дали да не я развлека с измислици за мои собствени еротични изживявания, но ми става още по-лошо. Да не би помакът да е бил отровен? Принуждавам се да полегна на тревистия склон край пътя. Започва да вали ситен, леденостуден дъжд. Стръмният бряг на реката от другата страна се губи под булото на мъглата.
През нощта падна сняг. Реката стана по-черна, зеленото и жълтото по дърветата и полята изчезнаха съвсем. Вятърът стихна, възцари се всепоглъщащо мълчание. Макар да бе здрачно, белотата на снега заслепява, защото окото я поема отдолу, с незащитена своя част. Вървяхме по железопътния насип към Дома на добрите тамплиери. Сивата постройка на дъскорезницата изглеждаше сякаш коленичила и самотна под тежестта на белотата. Водата край бента ромоли сподавено, при затворените му отвърстия се е образувала ледена коричка.
Не можехме да разговаряме, не дръзвахме дори да се погледнем в очите: прекалено силна беше болката. Като си стиснахме ръцете, ние се разделихме с пожеланието да се видим следващото лято.
Сетне Мерта се обърна и хукна към дома. Аз тръгнах по насипа обратно към „Ворумс“ и си мислех, че ако в момента край мен профучи влак, сигурно ще се хвърля под колелата му.
50 Драма, създадена от шведския драматург през 1907 г., четвъртата поред от неговите т. нар. „камерни пиеси“ и според повечето критици е „натуралистична, експресионистична и абсурдна“. Представя се по-често извън Швеция. – Б. р.
8
В петък, 30 януари 1976 година, репетициите на „Мъртвешки танц“ на Стриндберг бяха възобновени. Андерш Ек бе заболял и отсъства в продължение на няколко седмици, но както сам заяви, състоянието му вече било съвсем добро.
През дните, които така неочаквано се оказаха свободни, писателката Ула Исаксон, режисьорката Гунел Линдблум и аз работихме над сценария на филма „Площад „Рай“ по романа на Ула. По план производството на този филм щеше да бъде възложено на моята компания „Синематограф“, а снимките трябваше да започнат през май. Подготовката им ни погълна изцяло – подписвахме договори, подбирахме терени. Току-що беше приключила работата над моя телевизионен сериал Лице срещу лице. За края на седмицата се предвиждаше прожекция на неговия пълнометражен киновариант, организирана за гостуващи в страната ни американски финансисти. Няколко месеца по-рано бях завършил сценария на Змийското яйце, чийто продуцент щеше да бъде Дино де Лаурентис.