Работата върви без напрежение, с лекота, както е почти без изключение в началото на репетиционния период. Вратата се отваря, при нас влиза секретарката на директора на театъра Марго Вирщрьом и ме моли да ида веднага в нейната работна стая. Там ме чакали двама полицаи, които искали да поговорят с мен. Отговарям, че те може би ще пийнат по чашка кафе, а аз ще се отбия при тях в един часа, в обедната почивка. Не, те желаели да се срещнат с мен незабавно, повтаря Марго Вирщрьом. Питам какво се е случило, но секретарката няма представа. Смеем се, учудени, аз моля актьорите да продължават без мен и казвам, че ще се видим отново след обедната почивка, в един и половина.
Марго и аз се отправяме към нейната стая, която се намира в непосредствено съседство с кабинета на директора. Там е седнал господин в тъмно палто. Той се надига, стиска ми ръката, произнасяйки фамилното си име. Питам за какво става дума, какво не търпи отлагане. Той, без да ме гледа, мърмори, че работата била свързана с данъци и аз тутакси трябва да тръгна с него, за да ме разпитат. Зяпам го втрещен и отговарям, както си е, че наистина нищо не разбирам. И внезапно си спомням, че хора, изпаднали в моето положение (поне така е в американските филми), обикновено викат адвоката си. На разпита непременно трябва да присъства моят адвокат, казвам, искам да му се обадя. Полицаят, все така с поглед, насочен встрани от мен, отвръща, че това е невъзможно, тъй като и адвокатът ми е забъркан и вече е извикан на разпит. Безпомощно питам дали мога да ида до стаята си, за да си взема палтото. „Ще идем заедно“, отсича полицаят. И тръгваме. По пътя натам срещаме неколцина, които с удивление изпращат с очи непознатия, следващ ме по петите. В коридора, от двете страни на който са разположени стаите на режисьорите, аз се натъквам на събрат по професия. „Нима не си на репетиция?“, недоумява той. „Задържан съм от полицията“, пояснявам. Колегата прихва.
Вече съм си облякъл палтото, когато внезапно ме присвива стомахът, и заявявам, че трябва да ида на едно място. Полицаят оглежда тоалетната и ми забранява да заключвам вратата ѝ. Спазмите стават непоносими и аз се изпускам с протяжен и силен звук. Полицаят е седнал току до полуотворената врата на тоалетната.
Най-сетне сме готови да напуснем театъра. Никак не се чувствам добре и мислено съжалявам, че не притежавам таланта да припадам. Срещаме актьори, други хора от персонала, тръгнали към стола, за да обядват. Едва чуто ги поздравявам. Зад стъклото на кабинката на телефонистката ми се мярка любопитно момичешко лице.
Излизаме от входа към улица „Нюбругатан“. Към нас се приближава още един полицай, здрависва се. Бил поставен да дежури на ъгъла на „Нюбругатан“ с „Алмльофсгатан“ – оттам да следи да не би да избягам.
Пред сградата на театъра е паркирана колата на данъчния детектив Кент Карлсон (или на неговия колега, така и не успях да свикна да различавам двамата един от друг – с коремчета, с ризи на цветчета, с мазна кожа и „траур“ под ноктите). Настаняваме се в колата и поемаме. Седя отзад между двамата полицаи. Данъчният детектив Кент Карлсон (или неговият колега) е на волана. Единият полицай, добродушен, бъбри, смее се, разказва вицове. Моля го да замълчи, ако е възможно. Той отговаря, не без обида, че просто искал да разведри атмосферата.
Полицейският инспектор търка стол в кантора май на площад „Кунгхолмсторг“, макар да не гарантирам за точността на тази констатация, тъй като оттогава мина време и образите губят отчетливостта си, репликите стават все по-трудно доловими.
Към мен пристъпва възрастен мъж, съвсем приличен на вид, който се представя. Върху писалището е подредил куп книжа, иска да ги прегледам. Моля да ми дадат чаша вода, устата ми е пресъхнала, езикът ми е залепнал за небцето. Пия, ръката ми трепери, дишам трудно. В другия край на стаята (която изведнъж ми се струва необятна) седят някакви неопределени лица, 5–6 души, може би и повече. Инспекторът твърди, че аз съм дал неверни сведения в данъчната си декларация и че „Персона-филм“ е нулев обект, т.е. не съществува. Отговарям – както си е всъщност, – че изобщо не чета своите декларации, че досега и през ум не ми е минавало да укривам доходите си от държавата. Инспекторът започва да ме отрупва с въпроси. Възложил съм своите дела на специалисти, повтарям аз, тъй като самият аз съм абсолютно некомпетентен в тази област, но никога не бих си позволил да се забърквам в авантюри, подобно нещо е напълно чуждо на натурата ми. И охотно признавам, че съм подписвал всякакви документи, без обаче да съм ги чел, а дори и на момента да съм правел това, все едно не съм ги разбирал.