В цялата тази протяжна и непоносима история, проточила се години – история, която причини силна болка на мен и на моите близки, струваше ми цяло състояние за заплащане на адвокати, принуди ме да замина за чужбина за близо десетилетие и в края на краищата завърши с облагането ми с главницата на данъка (без лихва или други санкции) на стойност 180 000 крони, – да, в цялата тази история аз се признавам за виновен само в едно-единствено, но важно нещо: подписвал съм документи, които не съм чел, а още по-малко – разбирал. По този начин съм давал одобрението си за финансови операции, за които не само съм нямал представа, но не съм имал и възможност да проследя. Уверяваха ме в законността на тези операции, в това, че те се извършват по правилата. А подобни уверения ми бяха съвсем достатъчни. Дори не съм и помислял, че моят толкова симпатичен адвокат, скаутски ръководител в международен мащаб, също не е съзнавал в какво се е оплел. Затова пък някои сделки бяха оформени неправилно или пък съвсем неоформени. Това на свой ред предизвикало – напълно справедливо впрочем – подозрения от страна на съответните инстанции. Данъчният детектив Кент Карлсон и неговият колега, подушили голям удар, получили пълна свобода на действие от един нерешителен и некомпетентен прокурор, когото наплашили с вероятността аз да офейкам и да оставя властите с пръст в уста.
Часовете минават. Господата в другия край на тази странно издължена стая изчезват един подир друг. Аз главно мълча и само на моменти твърдя с някак идещ отдалеч глас, че това е истинска катастрофа в живота ми. И обяснявам на инспектора каква изгодна сензация ще бъде тази история за медиите. Той ме утешава с уверението, че разговорът ни бил конфиденциален. Именно затова и отделът му е настанен на „Кунгхолмсторг“, на отстояние от сградата на Дирекцията на полицията, за да не привлича ненужно внимание. Питам дали мога да се обадя на жена си. Оказва се, че не – в дома ни в този момент извършват обиск. В същата секунда звъни телефонът. Обаждат се от вестник „Свенска Дагбладет“, до редакцията му стигнала някаква информация. Добродушният полицай, загубил присъствие на духа, заклева журналиста да не пуска нито ред. Сетне ми заявява, че нямам право да напускам града. Ще ми отнемат и паспорта. Прави се протокол на разпита. Подписвам, без да знам какво, защото вече не разбирам смисъла на думите, с които се обръщат към мен.
Ставаме. Полицаят дружески ме потупва по рамото и ме убеждава да продължавам да съществувам и работя както преди. Пак повтарям, че това е катастрофа в живота ми, нима наистина не е в състояние да разбере, че това е катастрофа в живота ми?
Ето ме най-сетне на улицата. Здрачава се, вали снежец. Всичко наоколо е като на дубликат, като на копие – грубо отчетливо, черно-бяло, никакви багри. Зъбите ми тракат, мислите и чувствата са атрофирани. Вземам такси и се връщам в театъра, пред чийто заден вход съм оставил своята кола. По пътя за дома минавам покрай казармите на дворцовата гвардия. Покривът им сякаш гори – високи пламъци на фона на тъмнеещото небе. Сега се питам дали тогава не съм имал халюцинации: та аз не видях нито пожарни коли, нито тълпа. Бе се възцарила мъртва тишина, валеше сняг и горяха казармите на дворцовата гвардия.
Най-сетне се добирам до дома. Ингрид си е вкъщи. Обискът я сварил съвсем неподготвена: та нали тя не знаеше нищо. Полицаите били учтиви и не се престаравали. Отнесли със себе си няколко папки, по-скоро за да дадат вид, че са намерили нещо. После Ингрид седнала да ме чака. Времето обаче се точело така мудно, че тя решила да опече сладки.
Обаждам се на Хари Шейн и на Свен Харалд Бауер. Двамата са изумени, направо потресени. Какво друго става същата вечер не знам, просто не знам. Вечеряме? Сигурно. Гледаме телевизия? Не е изключено.
По-късно, когато вече сме легнали да спим, внезапно ме осенява мисълта, че на сутринта жилището ни тук, на „Карлаплан“ 10, ще бъде буквално обсадено от журналисти. Грабвам най-необходимото и се отправям към малка квартирка на улица „Гревтюрегатан“, където се бяхме преселили с Гун след бягството ни от Париж през есента на 1949-а. Оттогава всеки път, когато ме застигаше някакво бедствие, когато поредният ми брак претърпяваше крушение или възникваха други усложнени обстоятелства, аз търсех убежище на „Гревтюрегатан“.
Озовавам се там в полунощ. Анонимността на стаята вдъхва чувство за сигурност. Заспивам с помощта на хапче за сън.