Забравил съм какво е ставало през съботата и неделята. Не напускам квартирката на „Гревтюрегатан“, измъквам се от нея само за два-три часа вечер, когато се появявам у дома. Вмъквам се незабелязано през гаража, така не срещам жива душа.
Средствата за масова информация подемат широка офанзива – рекламни афиши, крещящи заглавия на първа страница, коментари в новинарските емисии по телевизията... Моят син Даниел, 12-годишен, отказва да ходи на училище. Дотам е уплашен, че не излиза от кабинката на киномеханика в „Рьода Кварн“ – по прякор „Щипката“, който помага извънредно много на момчето ми в онзи труден период. Нямам представа за това как са реагирали на въпросната история другите ми деца, защото с тях не поддържах контакт – почти или изобщо. Повечето бяха всъщност с левичарски убеждения и както ми стана ясно впоследствие, смятали, че татенцето е получило заслуженото. Някои били искрено убедени, че съм престъпник.
В понеделник сутринта настъпва кризата. Седя в гостната на горния етаж, чета книга, слушам музика. Ингрид е отишла на среща с адвокати. Не усещам нищо, вътрешно съм съсредоточен, но донякъде замаян от сънотворни – обикновено дотогава не ги бях вземал.
Музиката секва, дочува се леко прищракване, лентата е достигнала края си. Възцарява се тишина. Навън бавно вали сняг, покривите на къщите от отсрещната страна са съвсем побелели. Затварям книгата, все едно до съзнанието ми не стига смисълът на онова, което чета. Светлината в стаята е рязка, без сенки. Дочувам как бие часовник. Може би спя, може би просто съм направил малката крачка от реалността, подвластна на органите на чувствата, до онази, другата, отвъдната. Не знам, потънал съм в глъбините на неподвижна пустота, лишена от болка, лишена от сетивност. Затварям очи, струва ми се, че затварям очи, усещам нечие присъствие в стаята и ги отварям: облян от силната дневна светлина, на 2–3 метра разстояние стоя аз самият и наблюдавам себе си, седнал на стола. Изживяването е конкретно и неоспоримо. Стоя там на жълтия килим и наблюдавам себе си, седнал на стола. Аз, който седя на стола, е все още този, който владее реакциите си. Това е крайната точка, оттук няма връщане назад. Чувам се как жалостиво стена и скърцам със зъби.
На няколко пъти в живота си съм обмислял възможността да му сложа край, като се самоубия; някога в младостта си дори инсценирах непохватен опит за това. Но така и не се стремях да превърна тази своя игра в действителност. Прекалено голямо бе любопитството ми, прекалено силно – желанието ми да живея, прекалено устойчив, някак по детински необорим, бе моят страх от смъртта.
Такава житейска позиция предполага обаче ясен и надежден контрол върху отношенията с реалността, фантазиите, сънищата. Ако този контрол не е ефикасен, което с мен никога, дори и в най-ранно детство, не се бе случвало, механизмът бива взривен и целостта на личността, идентичността ѝ – застрашени. Чувам своя писклив глас, досущ скимтене на бито куче, и ставам от стола, за да изляза през прозореца.
Не знаех, че Ингрид вече се е върнала у дома. И ето че внезапно изниква моят най-добър приятел и лекар Стюре Хеландер. Час по-късно аз се озовавам в психиатричната клиника на Каролинската болница. Настаняват ме сам в голяма стая, където има още четири легла. По време на визитацията професорът, който я ръководи, се обръща към мен любезно, аз му говоря нещо за срама, служейки си със своя любим цитат, че страхът придава плът и кръв на онова, което го поражда, вкаменявам се от мъка. Бият ми някаква инжекция и аз заспивам.
Трите седмици в болницата преминават приятно. Ние, пациентите, сме непридирчива сбирщина клетници, които, зашеметени от наркотични лекарства, следват без възражения леката програма за деня. Вземам по пет сини хапчета валиум на ден и по две – могадон всяка нощ. Ако усетя и най-слабите признаци на някакво лошо настроение, отивам при сестрата и получавам допълнителна порция лекарства. Спя дълбоко, без сънища, и по няколко часа се унасям в дрямка през деня.
В промеждутъците изучавам, с жалките остатъци от професионално любопитство, обстановката, която ме заобикаля. Съществувам зад параван насред моята голяма и празна стая, прекарвайки времето главно в четене, но без да запомням какво съм прочел. Всички се храним в малка столова, водим учтиви разговори, които не ни обвързват с нищо. Никой не избухва, не демонстрира бурни чувства. Единственото изключение е мастит скулптор, който една вечер, обзет от лошо настроение, си изби почти всички зъби. Спомням си също тъжното момиче, което непрестанно си миеше ръцете, както и един инак приятен млад мъж, висок два метра, заболял от жълтеница – правеха опити да го отвикнат от наркотиците с помощта на метадон и за тази цел веднъж в седмицата го откарваха в психиатричната клиника „Улерокер“, където и се провеждаше въпросният експеримент, предизвикал оживени спорове. Сред нас беше също и мълчалив възрастен господин, направил опит да се самоубие, като си прерязал китките с ножовка. Една жена на средна възраст с красиво, строго лице страда от превъзбуда на двигателните нерви и без да продума, изминава цели километри напред-назад, разхождайки се по коридора.