Вечер се събираме пред телевизора и гледаме световното първенство по фигурно пързаляне. Телевизорът е стар и черно-бял, картината – размазана, звукът – ужасен, но това няма значение и не предизвиква никакви коментари.
Ингрид ме посещава по 2-3 пъти на ден, разговаряме спокойно и приятелски. Понякога следобед отиваме на кино. От „Сандревс“ организират прожекция в специалната зала на компанията и тогава с нас идва младият консуматор на метадон.
Вестници не чета, не слушам и не гледам новинарски емисии. Постепенно и незабележимо изчезва най-верният спътник в моя живот, а именно – несекващото ми безпокойство, наследено и от майка ми, и от баща ми, залегнало в средоточието на моята индивидуалност, мой демон, но също така и мой събрат, доброжелател, който постоянно ме тика напред. Не само болката, а и страхът, съпроводен от чувството за непоправимо унижение, отмира – все по-избледнял, ала сякаш става по-смътна и изнурена и движещата сила на творчеството ми.
Сигурно бих могъл да остана пациент до края на съществуването си – тъй тъжно приятно, безпроблемно и грижливо защитено е то в болницата. Нищо вече не е истинско или важно, нищо не ме тревожи или гнети. Придвижвам се внимателно, реакциите ми са забавени или изобщо липсват, сексуалното желание изчезва, животът е елегия, звучаща приглушено някъде под акустични сводове в изпълнение на хор за мадригали, припламват розетни прозорци, които сякаш разказват истории от далечно минало, лишени от каквато и да е връзка с мен.
Един следобед питам любезния професор дали някога в живота си е излекувал поне един-единствен човек. Професорът се вглъбява в дълбок размисъл и отвръща: „Думата „излекуване“ е прекалено силна“. Сетне поклаща глава и се усмихва окуражително. Минават минути, минават дни и седмици.
Не знам какво ме подтиква да наруша това херметично затворено и надеждно съществуване. Обръщам се към професора с молба да ми разреши да се преместя в болницата „Софияхемет“ – ей така, пробно. Той се съгласява, без обаче да пропусне настойчивото предупреждение, че не бива да прекъсвам отведнъж лечението с валиум. Благодаря за разбирането, което проявява, за загрижеността му, сбогувам се с останалите пациенти и им подарявам цветен телевизор за стаята, в която се събират.
И ето, в края на месец февруари аз се озовавам в удобна и тиха стая в „Софияхемет“. Прозорецът ѝ гледа към градината. Мога да наблюдавам дома на моето детство – жълтата пасторска къща, която се издига на хълма. Всяка сутрин се разхождам из парка в продължение на един час. Редом с мен се придвижва и сянката на осемгодишно хлапе, това е, от една страна, приятно, а от друга – донякъде тягостно.
Инак навлизам в период на тежко изпитание. Като протест срещу предписанията на професора, аз тутакси преставам да вземам не само валиум, а и могадон. Ефектът е незабавен. Потискащият страх лумва с пламък, ярък като от оксижен, мъчи ме безсъница, бушуват всевъзможни демони и направо ми се струва, че ще се разпадна на парчета от сътресенията, които раздират вътрешността ми. Започвам да чета вестници, осведомявам се за всичко, което е било писано в мое отсъствие, преглеждам натрупалите се писма – някои мили, други не толкова, разговарям с адвокати, общувам с приятели.
Това не е нито мъжество, нито отчаяние, а инстинкт за самосъхранение, който, напук или по-скоро благодарение на пълното изключване на съзнанието в психиатричната клиника, е съумял да се подготви за съпротива.
Подемам атака срещу демоните, прибягвайки до способ, доказано ефикасен при предишни кризи: разпределям деня и нощта на строго определени отрязъци от време, всеки от които е предварително запълнен с набелязани занимания или с моменти на отдих. Единствено чрез най-строго придържане към тази моя програма за деня и нощта мога да спася своя разсъдък от страданията – дотам непоносими, че са дори интересни. Накратко казано, възвръщам си стария навик да планирам своя живот в детайли, да го инсценирам с похватите на режисьор.
Благодарение на така щателно изработената схема аз доста бързо въвеждам ред в своя професионален „аз“ и вече мога да изучавам с любопитство своите собствени терзания, които заплашват да ме разкъсат. Започвам да си водя бележки и не след дълго доближавам пасторския дом, кацнал горе на хълма. Някакъв спокоен глас, долитащ отнейде, ме уверява, че моята реакция по отношение на случилото се е хипертрофирана и има невротичен характер, че аз съм възприел изненадващо смирено поведение, вместо да дам воля на гнева си. Признах своята вина, без да съм виновен, жадувам наказание, та колкото може по-скоро да получа опрощение, свобода. Гласът ме иронизира както обикновено. От кого чакаш опрощение: от данъчните власти? От данъчния детектив Карлсон с неговата риза на цветчета и мръсни нокти? От кого наистина – от враговете си, от своите критици? Ще ти опрости ли греховете Господ Бог? Как си го представяш? Дали Улоф Палме или кралят не ще обнародват комюнике в следния дух: ти си понесъл наказанието си, поискал си прошка и сега си я получил? (По-късно, в Париж, включих телевизора, без да очаквам нещо специално. На екрана се появи Улоф Палме, който на съвършен френски език поясняваше, че цялата тази история с данъците била прекалено раздухана, че първопричината съвсем не е политиката в дадената сфера, провеждана от социалдемократическото правителство, че той бил мой приятел. В този миг изпитах към него презрение.)