Отначало не усещам нищо, сетне ме оборва умора и пренебрегвайки разписанието си за деня, лягам да спя. Събуждам се след няколко часа. Така изтощен не се бях чувствал, откак веднъж слязох от самолет, чийто мотор се бе запалил, та трябваше часове подред да кръжи над Йоресунд, за да остане без гориво.
Вечерта на вратата се чука. Пристига нашата съседка, добър семеен приятел. Тя поривисто ми подава цвете с думите, че просто иска да поднесе поздравленията си, да изрази своята радост.
През нощта не съм в състояние да мигна. Множество кроежи и идеи, какви ли не, ми пречат да заспя. Опитвам всичко възможно: когато обаче сънотворно, музика, Селма, шоколад или курабийка не помагат, аз ставам и сядам пред писалището си. Трескаво подхващам работата над сюжет за филм, който назовавам „Майка и дъщеря и майка“. Отбелязвам си, че главните роли трябва да изпълняват Ингрид Бергман и Лив Улман.
На 30 март се връщам в Стокхолм, където ме чака куп работа. Започвам – предпазливо, борейки се с непоносимата умора – от най-важното: пускане в производство на „Площад „Рай“ на Ула Исаксон и Гунел Линдблум.
На втори април Данъчната агенция, презаредила оръдията си, дава залп по борда. В един часа следобед се срещаме с нашия адвокат Ролф Магрел. Бавно и с голямо усилие вниквам в смисъла на съобщението, изпратено от данъчното. Подир някое и друго време написах статия за цялата тази история и последиците от нея. Ето и съдържанието ѝ.
„На 2 април, петък, моят юридически довереник Ролф Магрел бил „поканен“ на разговор в централата на Данъчната агенция с данъчния инспектор Бенгт Шелен и завеждащия отдел там Ханс Свенсон.
Съобщението, което тези двама господа направили пред него, се оказало извънредно усукано. Въпреки многобройните опити от страна на господин Магрел, той, независимо от търпението, което влагаше, така и не можа да ми обясни всички подробности в него. Основния му смисъл обаче все пак разбрах.
За да изпреваря твърде бързия отдел за връзки с обществеността на Данъчната агенция, който – съдейки по всичко – работи в най-тясно сътрудничество с медиите, аз си поставих за цел сам да изложа какво са искали да кажат данъчният инспектор и завеждащият този отдел.
Нека онези, които лишавам от възможността да предадат въпросната информация на печата и да получат хонорар, възприемат намерението ми с необходимото спокойствие. От т.нар. „каша Бергман“, доколкото разбирам, вече са изкарани доста пари. Ще задам мимоходом един въпрос: как вестниците осчетоводяват и оправдават подобни разходи и как получателят вписва такъв приход в своята данъчна декларация?
А сега ще се постарая да изложа накратко съдържанието на съобщението, направено от господата Свенсон и Шелен. Моля читателят да се запаси с търпение, тъй като самата му същност е изключително интересна.
И така, Данъчната агенция, както било заявено, не може да се съгласи с това, че в съответствие с новото искане от страна на данъчния инспектор Далстранд предишните ѝ претенции губят валидност. Според Далстранд аз би трябвало да платя данък върху сумата 2,5 милиона крони за 1975 г. (т.е. върху дивидентите от моята бивша швейцарска фирма „Персона“). Господата от Данъчната агенция обаче искат да обложат и моята шведска фирма „Синематограф“ с данък върху същия размер на доходи, тъй като считат швейцарската фирма за „фикция“. Фактът, че един и същ доход ще бъде обложен с данък два пъти (с 85% + 24%, или общо със 109 процента), явно не ги вълнува, тъй като това било грешка на данъчния инспектор Далстранд. (Ясно ли ви е дотук?)
Ако обаче с данъчния инспектор Далстранд постигнем съгласие по това, че аз би следвало да заплатя онази сума, която първоначално изискваше от мен Данъчната агенция, облагането с данък на моята шведска фирма следователно би могло да се избегне.
Или казано по-просто: със заплахи и шантаж се опитват да накарат мен и Далстранд да признаем, че Данъчната агенция е имала право от самото начало.
Доставя ми огромно удоволствие чрез този вестник да съобщя на данъчния инспектор Бенгт Шелен и на завеждащия отдел Ханс Свенсон, че не приемам техните методи и отказвам всякакви сделки и пазарлъци с тях.
Разбира се, сега съм принуден да обмисля по-задълбочено причините, които, както може да се допусне, са накарали агенцията да прибегне до такъв удивителен ход.