53 Пресомбудсман (шв.) – упълномощен представител в областта на печата и медиите на правителството в Швеция, който осъществява надзор върху съблюдаването на закона и постановленията в тази сфера, разглежда критични материали и жалби срещу тях. В Швеция, където възниква за пръв път понятието „омбудсман“, има всъщност омбудсмани в различни сфери на обществената практика, които следят за спазването на законността в тях и заемат позиция по нарушенията ѝ. – Б. р.
За публикуването на статията поема грижата Бьорн Нилсон от вестник „Експресен“. Ингрид и аз посещаваме нейната сестра и зет в Лешьофорш. На обратния път към Стокхолм минаваме покрай „Ворумс“ – къщата се издига смълчана и пуста в сивия ден в края на зимата, реката чернее, планинските хребети са забулени в мъгла. Минаваме и през Стура Туна, където е погребана майката на Ингрид. Оставаме някой и друг час в Упсала, показвам ѝ къщата на баба на улица „Тредгордсгатан“, стоим известно време, заслушани в мощния шум на праговете на река Фюрисон. Сантименталност и... сбогуване.
За няколко дни отиваме на Форьо. Мъчително, но необходимо. Информирам Ларш-Уве Карлберг и Катинка Фараго. Те обещават да поддържат живота на „Синематограф“, докато това е възможно. На Разпети петък пиша цитираната тук статия, преписвам я пак и пак, чудя се за какъв дявол си давам целия този труд, но гневът ми, който ме държеше във форма през последните седмици, ме тласка отново, произвеждайки необходимия адреналин.
На 20 април Ингрид и сестра ѝ заминават за Париж. Прекарвам вечерта със своя приятел Стюре Хеландер. Познаваме се от 1955 г., когато аз – с нескончаемо разстройство и повръщане – бях постъпил в неговото отделение в Каролинската болница. Тежах 56 кила, имаше съмнения, че страдам от рак в стомаха. И макар да сме толкова различни, ние се сприятелихме, а дружбата ни продължава да означава много и за двама ни.
В сряда, 21 април, в 16:50 следобед заминавам за Париж. Когато самолетът се издига във въздуха, изпитвам неудържима веселост и чета приказки на едно момиченце, което седи до мен.
Това, което стана впоследствие, не е интересно в светлината на случая. Моята статия излезе в „Експресен“ още на другия ден след заминаването ми и предизвика достатъчен шум и смут. Представители на медиите обсадиха хотела ни в Париж и един фотограф на мотоциклет насмалко не загина, преследвайки колата, която ни откара в шведското посолство. Бях обещал на Дино де Лаурентис да не правя никакви изявления, тъй като с него планирахме да дадем пресконференция в Холивуд подир няколко дни.
Приключението, в което се бяхме впуснали, се оказа бурно. Разбрах, че сме спечелили втория рунд, но все се питах дали това не стана на прекалено висока цена.
Ингрид и аз възнамерявахме да се установим в Париж, където се завърнахме след не повече от седмица. Лятото щяхме да прекараме в Лос Анджелис, тъй като подготовката на снимките на Змийското яйце се бе забавила. В Париж беше горещо. В нашия елегантен хотел имаше апаратура за освежаване на въздуха – агрегат с огромни размери, който с гръм и трясък предлагаше само тънка струйка хладен въздух, и то някъде на равнището на пода. Седяхме голи пред тази струйка и пиехме шампанско, без да можем да се помръднем. В една пресечна улица близо до хотела избухнаха две бомби и взривът им разруши изцяло помещенията, принадлежащи на западногермански фирми.
Жегата се усилваше и ние избягахме в Копенхаген, където наехме кола и се отправихме да разглеждаме вътрешността на Дания. Една вечер частен чартърен самолет ни понесе към Висбю54. На Форьо пристигнахме доста късно, но все още не се бе мръкнало съвсем. Край старата къща в Демба цъфтеше пищно прекрасен люляков храст. Седяхме на стълбите пред входа на дома ни чак до зори, замаяни от тежкия аромат, а рано на другата сутрин отлетяхме обратно за Копенхаген.
Дино де Лаурентис и аз се бяхме договорили за заснемане на филма в Мюнхен, което е съвсем логично, макар действието да се развива през 20-те години в Берлин. Отпътувах за там, за да подбера места за снимки, но не намерих нищо подходящо, освен един район, разположен съвсем близо до Стената – Кройцберг. Нещо като град-призрак, където нищо не е било възстановено от края на войната насам. По фасадите още личат следи от куршуми и от парчета гранати. Развалините на сградите, сринати от бомбардировки, са наистина разчистени, но останалите пустинни терени зеят като гнойни рани между сивите блокове наоколо. Надписите по фирмите на магазините са все на чужди езици. В този район на гордата преди столица не живее нито един немец. Някой беше казал, че едно жилище може да се превърне в смъртоносно оръжие, и тук аз внезапно проумях смисъла на подобна революционна риторика. Блоковете са препълнени с чужденци, пришълци отдалеч, в дворовете им играят деца, горещият въздух е наситен с воня от отдушниците, улиците са занемарени, асфалтът – на места закърпен отнемайкъде.