Освен всичко друго бях и кльощав, главата ми сякаш висеше, лесно ме обхващаше раздразнение, често избухвах в ярост и устройвах скандали, хленчех и крещях, получавах лоши бележки и многобройни плесници. Единственото ми убежище бяха киносалоните и страничните места на трети балкон в Драматичния театър.
56 Карл Гюстаф Лаурин (1868–1940) – шведски историк на изкуството и педагог. Играл е значителна роля в културния живот на страната и като театрален критик. – Б. р.
Онова лято не прекарахме във „Ворумс“ както обикновено. Настанихме се в жълта къща край обрасъл с дървета залив на остров Смодаларьо. Това беше резултат от продължителна и отчаяна схватка, разразила се зад все по-пропуканата фасада на пасторския дом. Баща ми ненавиждаше „Ворумс“, баба и задушния климат във вътрешността на страната. Майка ми изпитваше отвращение към морето, архипелага и ветровете, които ѝ причиняваха ревматични страдания в раменните стави. По някаква неизвестна причина тя най-сетне бе отстъпила и Екебу на остров Смодаларьо стана мястото на нашия идиличен летен дом за дълги години напред.
Архипелагът ми предоставяше зашеметяващо изживяване. Изпълваха го курортисти, много от децата им бяха мои връстници. Те бяха дръзки, красиви и безпощадни. Аз бях пъпчив, зле облечен, заеквах, смеех се оглушително и безпричинно, не ме биваше в никакъв спорт, страхувах се да скачам във водата с главата надолу и обичах да подхващам разговори за Ницше – маниер на общуване, който надали подхождаше на отношенията, създавани по крайбрежните скали.
Девойките имаха гърди, бедра, задничета и весел, презрителен смях. Мислено преспах с всяка една от тях в своята напечена и тясна мансардна стаичка, подлагах ги на мъчения, засвидетелствах им презрение.
В събота вечер на гумното при най-голямата къща на острова ставаха танци. Там всичко бе досущ като в Стриндберговата „Юлия“: светлите нощи, възбудата, тежкият мирис на офика и люляк, пискливата мелодия на цигулка, отблъскването и привличането, забавата и жестокостта. Тъй като кавалери нямаше в излишък, аз бях милостиво допуснат до тези съботни танци, ала не дръзвах да докосна партньорките си от страх да не ме сполети незабавна възбуда, пък и като танцьор бях съвсем жалък, та бързо излязох от играта. Огорчен и гневен. Наранен и смешен. Уплашен и затворен в себе си. Отблъскващ и пъпчив. Пубертет в буржоазен стил от лятото на 1932 година.
Четях безспир, най-често без да разбирам прочетеното, но с възприемчивост за интонациите: Достоевски, Толстой, Балзак, Дефо, Суифт, Флобер, Ницше и, както вече изтъкнах, Стриндберг.
Все по-малко ми стигаха думите, заеквах, гризях си ноктите. Отвращението към мен самия и към съществуването изобщо ме задушаваше. Ходех с глава, наведена и издадена напред, заради което все търпях упреци. Най-удивителното бе, че нито за миг не поставях под съмнение окаяността на своя живот. Бях уверен, че е в реда на нещата.
10
С Ана Линдберг бяхме връстници. Учехме заедно в така наречената деветка – т.е. в последния клас преди гимназията, в известното Палмгренско смесено училище, което се намираше на ъгъла на „Шепаргатан“ и „Комендьоршгатан“. Общо 350 на брой, учениците там бяха разпределени в уютните, макар и възтесни, помещения на частен дом. Смяташе се, че учителите в това училище прилагат постиженията на една напредничава и модерна педагогическа наука в по-голяма степен, отколкото тези в другите учебни заведения. Това надали отговаряше на истината, тъй като повечето от тях преподаваха по съвместителство и в кварталното училище на Йостермалм, разположено на пет минути пеш от нашето.
И тук, и там се подвизаваха все същите лайнени даскали, и тук, и там цареше все същото лайнено зубрене. Разликата се състоеше може би само в това, че таксата за обучение в Палмгренското училище бе значително по-висока. И още, то бе смесено. В нашия клас имаше 21 момчета и 8 момичета. Едно от тях беше Ана.
Учениците седяха по двама на старомодни чинове. Учителят заемаше катедрата, поставена върху подиум в един от ъглите на класната стая. Пред нас се ширеше черната дъска. Навън, през трите прозореца, се виждаше как непрестанно вали дъжд. Стаята беше обгърната в полумрак. Шест електрически глобуса воюваха вяло с колебливата дневна светлина. Стените и мебелировката бяха безнадеждно пропити с миризма на мокри обувки, непрано бельо, пот и урина. Това бе и институция, и един вид склад, учреждение, основано върху осквернения съюз на семейството и властта. Отчетливо доловимата воня на омерзение ставаше на моменти всепроникваща, понякога задушаваща. Класът бе сякаш миниатюрно отражение на предвоенното общество: тъпота, равнодушие, опортюнизъм, подлизурство, простотия с едва доловим примес от бунтарство, идеализъм и любопитство. Анархистите бързо биваха поставяни на място – и обществото, и училището, и семейството наказваха провинилите се спрямо тях по съответен образец, нерядко и определяйки по-нататъшната им съдба. Методите на обучение се свеждаха предимно до наказания, стимулиране и насаждане на гузна съвест. Много учители бяха националсоциалисти, едни от глупост или от озлобление поради крах в академичната им кариера, други – от някакъв идеализъм и възхищение пред стара Германия, пред „народа на поети и мислители“.