Върху фона на тази плътно сива покорност се открояваха, разбира се, и изключения, както сред учениците, така и между учителите – надарени и устойчиви личности, които разтваряха вратите и пропускаха въздуха и светлината. Не бяха много. Нашият директор – мазен деспот, виден шарлатанин от Мисионерския съюз – обожаваше утринните молитви, лепкавите проповеди, състоящи се от сантиментални вайкания главно на тема колко съкрушен щял да е Иисус, ако би имал възможност да посети Палмгренското училище днес, или от апокалиптични по дух изявления относно политиката, движението по пътищата или епидемичното разпространение на джаз културата.
Ненаучените уроци, измамите, мошеничествата, подмазването, потиснатата ярост и зловонният пукот на нарочно изпускани газове съставяха задължителната програма на безнадеждно проточилия се ден. Момичетата се скупчваха настрана, заговорнически си шепнеха и се хилеха. Момчетата крещяха с мутиращи гласове, биеха се, гонеха топка, замисляха шашми, подготвяха „пищови“, преписваха домашни.
Моето място в класната стая бе горе-долу в средата ѝ. Ана седеше край прозореца, по диагонал от мен. Намирах я за грозна, а за такава впрочем я смятаха всички. Висока дебелана със заоблени рамене, неугледна осанка, едра гръд и мощни бедра, с поклащащ се задник. Късо подстриганата ѝ рижа коса беше сресана на прав път, очите ѝ, едното синьо, другото кафяво, бяха леко кривогледи, лицето – с високи скули, пълни извърнати устни, по детински пухкави бузи, добре оформена брадичка с трапчинка. Изпод косата ѝ се подаваше белег, достигащ дясната вежда, който се наливаше с кръв, ако тя плачеше или се сърдеше. Дланите ѝ бяха широки, с къси дебели пръсти, а краката – дълги и стройни, стъпалата им бяха малки, с висок свод, едното нямаше кутре. От нея дъхтеше на момиче и бебешки сапун. Носеше кафяви провлечени поли и розови или светлосини блузки от сурова коприна. Беше умна, бойка и добродушна. Злите езици твърдяха, че нейният баща избягал с някаква проститутка. Казваха още, че майка ѝ живеела с червенокос търговски пътник, който малтретирал и нея, и Ана, и че таксата за обучението ѝ била по милост намалена.
И аз, и Ана бяхме самотници. Аз, защото бях особняк, тя – защото бе грозна. Нашите съученици обаче не ни дразнеха, не ни се подиграваха.
Една неделя се срещнахме на утринна прожекция в кино „Карла“. Стана ясно, че и двамата обожаваме киното, че често и с удоволствие гледаме филми. За разлика от мен Ана разполагаше с немалко джобни пари и аз не се противях тя да ми плаща билета. Не след дълго ме покани в дома си. Апартаментът бе голям, но запуснат. Намираше се на първия етаж в жилищна сграда, обърната с фасадата към „Нюбругатан“, а разположена на ъгъла с булевард „Валхалавеген“.
Стаята на Ана бе продълговата и тъмна, с разностилна мебел, изтъркан килим и камина. Край прозореца имаше бяло писалище, което получила в наследство от баба си. Леглото ѝ беше разтегателно, а кувертюрата и възглавниците му пъстрееха с ориенталски орнаменти. Майката на Ана ме прие любезно, ала без сърдечност. Външно приличаше на дъщеря си, но устата ѝ образуваше горчива гънка, кожата жълтееше, рядката коса, посивяла, беше тупирана и заресана назад. Червенокосият търговски пътник не се виждаше никакъв.
Ана и аз започнахме да учим уроците си заедно, представих я в пасторския дом, където бе приета, колкото и да е чудно, без възражения. Несъмнено фактът, че тя беше тъй некрасива, се прецени като сигурна гаранция за безопасност спрямо добродетелта ми. Семейството я прие благосклонно, канеше я да обядва с нас в неделя, тя хапваше телешко печено с краставички, брат ми я проучваше с изпитателен и подигравателен поглед, но Ана отговаряше бързо и свободно на задаваните ѝ въпроси, вземаше участие в представленията на кукления театър.