Заобленото добродушие на Ана допринесе за намаляване на напрежението в отношенията ми с другите членове на моето семейство.
Те обаче не подозираха едно обстоятелство, а именно – редовните отсъствия на нейната майка по вечерно време, та нашите занимания постепенно преминаха в хаотични, но упорити упражнения в леглото, шумно поскърцващо с жалостиви тонове.
Бяхме сами, обзети от глад, любопитство и напълно невежи. Девствеността на Ана оказа силна съпротива, а провисналата пружина на кревата допълнително затрудняваше цялата операция. Така и не посмяхме да се разсъблечем и практикувахме, без да сваляме нито една дреха от себе си, като се изключат вълнените кюлоти на Ана. Бяхме небрежни, но предпазливи, най-често се изпразвах някъде между стегнатия колан за жартиери и мекия корем. Смела и находчива, Ана веднъж предложи да легнем на пода пред камината, така видяла да правят в някакъв филм. Разпалихме огън с помощта на цепеници и вестници, смъкнахме дрехите, които ни пречеха. Ана викаше и се смееше, аз навлязох дълбоко в нея по някакъв тайнствен начин, Ана пак викаше, болеше я, но не ме пускаше. Добросъвестно се опитвах да се освободя от нея. Тя ме обхвана с крака, които сключи на гърба ми, аз потъвах още по-надълбоко, Ана плачеше, сълзи и сополи се размазваха по лицето ѝ, ние се целувахме със затворени уста. „Сега забременях – шепнеше тя. – Усещам, че забременях.“ И пак плачеше през смях. Обзе ме вледеняващ ужас, аз се опитах да я вразумя, повтарях ѝ, че трябва незабавно да се измие, да почисти и килима, оцапан с кръв, както бяхме оцапани и ние.
В същия миг вратата на вестибюла се отвори. Майката на момичето влезе в стаята. Седнала на пода, Ана се опитваше да си обуе гащите и да напъха големите си гърди в долната риза, докато аз дърпах пуловера си колкото може по-надолу, за да прикрия няколко тъмни петна около копчелъка.
Госпожа Линдберг ми удари шамар, хвана ме за ухото и ме потътри напред-назад по стаята, после спря, заши ми втори шамар и със заплашителна усмивка ми заяви да не се опитвам да направя дете на дъщеря ѝ. „Иначе вършете каквото искате, само тя да не пострада!“ С тези думи тя ми обърна гръб и захлопна вратата.
Не обичах Ана, защото там, където живеех и дишах, нямаше любов. Навярно в детството си съм бил обграден от много, много любов, ала отдавна бях забравил привкуса ѝ. Не изпитвах любов към никого и към нищо, най-малкото към мен самия. Чувствата на Ана бяха може би не тъй увредени. Имаше кого да прегръща, с кого да играе – една неспокойна, капризна и лоша кукла, един хлапак, който дърдореше ли, дърдореше безспир, понякога забавен, понякога глупав или толкова вдетинен, че човек не би му дал четиринайсетте години, които бе навършил. Понякога отказваше да върви с нея по улицата под предлог, че била прекалено дебела, а той – прекалено слаб, та двамата заедно изглеждали комично.
В момента, когато гнетът в пасторския дом ставаше съвсем непоносим, аз я удрях, тя ми отвръщаше, силите ни бяха равни, но злобата ме правеше по-силен и тези наши схватки завършваха най-често със сълзи от нейна страна и с отдалечаване от полесражението – от моя. Винаги се сдобрявахме, веднъж ѝ насиних окото, друг път ѝ цепнах устната. Тя с удоволствие показваше раните си в училище. Щом някой питаше кой я е бил, Ана отвръщаше: „Моят любовник...“. Всички се кикотеха, защото кой можеше да повярва, че хилавият и заекващ син на пастора е способен на такива изблици на мъжественост и темперамент.
Една неделя, точно преди литургията, Ана позвъни у нас по телефона и изкрещя, че Пале убивал майка ѝ. Втурнах се на помощ. Тя ми отвори външната врата. В същия миг получих зашеметяващ удар по устата и паднах заднишком върху полицата за галоши. Червенокосият търговски пътник, по нощна риза и с къси чорапи, налагаше ту майката, ту дъщерята, крещейки, че ще ни убие всичките, че ще сложи край на дяволските лъжи, че му писнало да издържа една курва и нейната дъщеря. Ръцете му стискаха шията на по-възрастната жена, лицето ѝ придоби тъмночервен цвят, устата ѝ зина. Ана и аз се опитвахме да го откъснем от майката, момичето хукна навън, върна се с нож и се развика, че ще намушка оня. Той тутакси разхлаби хватката си, цапардоса ме още веднъж по лицето, опитах се да му отвърна с подобен удар, ала не улучих. После червенокосият се облече, без да продума, накриви бомбето, пъхна ръце в джобовете на черното си палто, хвърли на пода ключа от вратата и изчезна.