Майката на Ана ни поднесе кафе и сандвичи, надникна съсед, който искаше да узнае какво се е случило. Ана ме замъкна в стаята си и огледа раните ми – от един преден зъб се бе отронило парченце (сега пиша това и докосвам с език грапавината).
За мен всичко това беше интересно, ала нереално. Изобщо онова, което ставаше наоколо, ми напомняше несвързани кадри от филм – отчасти неразбираеми, отчасти скучновати. С изумление бях констатирал, че макар моите сетивни рецептори да регистрират външната действителност, импулсите, изпращани от тях, не докосват самите чувства, изпълнили едно затворено пространство и използвани по заповед, никога не спонтанно. Моята действителност бе дотам раздвоена, че беше загубила съзнание.
Спрях се на побоя в занемарената квартира на „Нюбругатан“, защото помня всеки момент от него – всяко движение, крясъците и репликите, отблясъците от светлина през прозорците откъм отсрещната страна на улицата, миризмата на пушек и кир, на помадата, с която мъжът бе намазал лепкавите си рижи коси. Помня всичко това вкупом и всяка подробност поотделно. Но чувствата не са включени към впечатленията от външната действителност. Бях ли изплашен, озлобен, смутен, изпълнен с любопитство, или просто ме бе обзела истерия? Не мога да определя.
Сега, когато правя равносметка, знам, че бяха необходими над 40 години, преди моите чувства, затворени в недостъпно пространство, да се освободят и изтръгнат оттам. Съществувах посредством спомени за чувства, съумявах да ги възпроизвеждам доста добре, но спонтанният им израз всъщност никога не беше спонтанен – между интуитивното изживяване и неговото емоционално покритие неизменно съществуваше промеждутък от една микросекунда.
Днес, когато ми се струва, че повече или по-малко съм оздравял, у мен се засилва желанието да разбера дали вече е изобретен уред, който да измерва неврозата, която тъй ефективно и издевателски имитира една илюзорна нормалност.
Ана бе поканена на моя петнайсети рожден ден, честван в жълтата къща на остров Смодаларьо. Настаниха я в таванска стаичка заедно със сестра ми. На изгрев-слънце аз я събудих, тихомълком поехме към залива и се отправихме с лодка към Юнгфруфьерден, покрай Рьодуд и Стендьорен. Навлязохме във фиорда, в самата неподвижност, засияла с отблясъците на слънчевите лъчи и нарушавана единствено от мъртвото вълнение откъм Соленото езеро, беззвучно преливащо водите си от Утьо към Даларьо.
Върнахме се навреме – за закуската и за връчването на подаръците. Раменете и гърбовете ни бяха изгорели от слънцето, устните – вкоравени от морската сол, очите – почти заслепени от цялата тази светлина.
След като бяхме живели заедно в продължение на повече от половин година, ние тогава за пръв път видяхме телата си голи.
11
През лятото, в което навърших 16 години, аз бях изпратен в Германия като Austauschkind57. Това означаваше, че в продължение на шест седмици ми предстоеше да живея у немско семейство с момче на моята възраст. На свой ред то щеше да дойде с мен в Швеция, за да изкара при нас също толкова време.
Попаднах в пасторско семейство в Тюрингия, в малкото селище Хайна, разположено в долчинка между Ваймар и Айзенах и обкръжено от заможни градове и градчета. Между къщите лъкатушеше ленива мътна рекичка. Селището разполагаше с внушителна църква, имаше площад с паметник на жертвите от войната и автобусна спирка.
Семейството беше голямо: шестима синове, три дъщери, пасторът, неговата съпруга и престаряла тяхна роднина, дяконка, или dienende Schwester58. Мустакатата и вечно запотена старица управляваше семейството с желязна ръка. Главата му – деликатен човек с козя брадичка, с добри сини очи и уши, затъкнати с тампони – носеше барета, нахлупена ниско над веждите. Той беше начетен и музикален, свиреше на няколко инструмента и пееше с мек тенор. Жена му – смачкана от живота послушна дебелана – прекарваше времето си най-вече в кухнята. Понякога тя свенливо ме потупваше по бузата, сякаш за да извини семейството си за неговата бедност.
Другарчето ми Ханес имаше вид на момче, слязло направо от страниците на някое пропагандно националсоциалистическо списание: едро и русокосо, синеоко, с бодра усмивка, с малки уши и първи признаци за мъжка растителност. И двамата не щадяхме усилията да се разберем, ала това не се оказа толкова просто – моят немски беше резултат от разпространения тогава граматически подход към обучението по чужд език, който не предвиждаше възможности да се разговаря на него.