Непознат за мен свят, чието съществуване не подозирах: отчаяние без сълзи, ухилена безизходица – „Уви, с главата си ти само въшките ще храниш“.
Посръбвах коняк, пушех турски цигари и усещах как ми призлява. Защо такава тайнственост – нощни концерти, заключена врата, специална игличка в адаптора на грамофона, чорапи във фунията? „Тази музика е забранена – пояснява Хорст. – Брехт и Вайл са под възбрана, плочите си набавихме в Лондон и тайно ги донесохме тук, за да ги слуша и Клерхен.“
Той слага следващата плоча. Еква оркестърът на Люис Рут. Първият финал на „Опера за три гроша“:
И от какво човекът преживява?
Напада, мъчи, граби, плюска хора той!
Недейте, господа, се заблуждава:
човекът от злодейства преживява!
Обажда се гробовно плътен бас: „Добър би искал да е всеки, не суров. Но има ли днес място за любов?“.
Реем се във валмата остър, парфюмиран тютюнев дим. Луната проглежда иззад дърветата. Едва извърнала глава, Клерхен внимателно се взира в лика си, отразен в огледалото между двата прозореца. Давид ми пълни чашката. Мигът се разцепва като тънка ципа и без съпротива аз се понасям в следващия, който на свой ред също се разцепва, и все така, и все така.
Финалът на „Опера за три гроша“:
В тъмното стоят едните,
другите – на светлина.
Виждат в светлото очите,
слепи са при тъмнина.
Не разбирах думите, а това, което долавях, бе съвсем малко, но подобно на умно животно обикновено схващам интонацията. Схванах я и сега, тя проникна в самите глъбини на моето съзнание, за да остане там завинаги, превръщайки се в част от моя „аз“.
Двайсет години по-късно ми се удаде – най-сетне – да поставя „Опера за три гроша“ на шведска сцена. Но какъв ужасяващ компромис се получи, каква пародия на великия замисъл, какво малодушие, каква измяна спрямо едно извоювано прозрение. Имах на свое разположение всевъзможни ресурси – и художествени, и материални, – а претърпях поражение, защото бях тесногръд и високомерен: съчетание, непробиваемо при режисурата. Дори наум не ми мина да си припомня полуосветеното лице на Клерхен, резливата лунна светлина, турските цигари и Давид, приведен над черната кутия на портативния грамофон.
Имахме възможност да прослушаме поиздрасканите плочи на „Телефункен“, но сторихме това разсеяно, стигайки до заключението, че ни е нужен нов аранжимент на музиката. Провинциални идиоти, селски гении. Така бе тогава, а как е сега?
Концертът продължаваше – звучаха Луис Армстронг, Фетс Уолър и Дюк Елингтън. Задрямах, замаян от възбудата и коняка, но не след дълго се свестих – в голямото легло. През прозореца вече светлееше, в краката ми седеше Клерхен, загърната в широк халат, с коса, навита на ролки. Тя ме наблюдаваше внимателно и с любопитство. Когато видя, че отварям очи, кимна с усмивка и безшумно изчезна.
65 Студени закуски (нем.). – Б. пр.
66 Навсякъде, където се цитират тук, откъсите от „Роман за три гроша“ на Бертолт Брехт са преведени от Вили Брюкнер и Александър Миланов. Вж. т. 2 от четиритомното издание на произведения на Бертолт Брехт. ДИ „Народна култура“, С. 1983. – Б. р.
Половин година по-късно получих писмо в плик, на който личеше отвесният, щедро разхвърлян почерк на Клерхен. Марката и печатът бяха швейцарски. Тя шеговито ми напомняше за нашето обещание да си пишем, което аз по всяка вероятност съм забравил. Съобщаваше ми, че отново се е върнала в пансиона, че родителите ѝ заминали за Канада при близки, че след като завърши училище, възнамерява да учи изкуство в Париж. Благодарение на съдействието на английския посланик братята ѝ успели да се завърнат в съответните университети в Англия. Както ми пишеше, никой член на нейното семейство не възнамерявал да се прибере във Ваймар. Всичко това се съдържаше на първата страница на писмото, а втората цитирам изцяло:
„Всъщност името ми не е Клара, а Теа, макар това да не личи от паспорта ми. Както вече съм ти разказвала, аз съм възпитана в духа на строга религиозност и напълно отговарям на онази представа за добра дъщеря, каквато са имали моите родители.
Трябваше да понеса немалко физически страдания. Най-страшното от тях беше сърбеж, който ме мъчеше в продължение на две години като кошмарен сън наяве. Друго угнетително заболяване бе повишената чувствителност. Реагирам бурно на внезапни звуци, на остра светлина (сляпа съм с едното око), на неприятни миризми. Нормалното докосване на дрехата ми до тялото например понякога ме кара да обезумявам от болка. Петнайсетгодишна се омъжих за млад актьор – австриец, възнамерявах да стана театрална актриса и аз. Бракът ми обаче се оказа неудачен, родих дете, което умря, а аз се върнах в моя швейцарски пансион. Сухият здрач пращи сега над детската главица. Не мога повече. И сега плача, просълзено е дори изкуственото ми око.