Въобразявам си, че съм светица или мъченица. В продължение на часове мога да седя край голямата маса в стаята със заключена врата (там, където слушахме забранените плочи) и да разглеждам дланите си откъм вътрешната им страна. Лявата веднъж силно почервеня, но от нея не бликна кръв. Представям си как се принасям в жертва, за да спася братята си от надвисналата над тях смъртна опасност. Изпадам в екстаз и мислено разговарям с Дева Мария. Играя си на вяра и неверие, на бунт и съмнение. Смятам се за отритната грешница, разтърсена от чувството за непоносима вина. Изведнъж я отхвърлям и сама си давам опрощение. Всичко е игра. Аз играя.
Но вътре в самата игра си оставам все същата – понякога трагична до възможния краен предел, понякога безгранично весела. И едното, и другото състояние се постигат с все същото незначително усилие. Оплаках се на един лекар (при толкова специалисти ходих!), който ми обясни, че за моята психика мечтателността и ленивостта са вредни. Той ми предписа режим, чието съблюдаване щяло да ми помогне да изляза от затвора на своя егоцентризъм. Ред. Самодисциплина. Целенасочени задачи. Корсет. Баща ми – мек и умен, но също тъй и студено пресметлив човек – твърди, че тревогите са излишни, че всичко се съдържа във всичко, че животът е мъчение, което трябва да се изтърпи смирено, ако е възможно, без цинизъм. Подобни усилия не са ми по вкуса, ето защо аз възнамерявам да потъна още по-дълбоко в игрите си, да се отнасям към тях по-сериозно, ако разбираш какво имам предвид.
Пиши ми незабавно за всичко, на какъвто език искаш, само не и на шведски, който може би някога ще трябва да науча. Пиши ми за себе си, мило мое братче, толкова ми е мъчно за теб!“
Следват указания относно бъдещите ѝ адреси и един мил, макар и формален, финал на писмото: „Mein lieber Ingmar ich umarme Dich fest, bist Du noch so schrecklich dunn? Clara“.67
Така и не ѝ отговорих. Езиковите трудности се оказаха непреодолими, а не ми се искаше да изглеждам смешен в нейните очи. Затова пък писмото ѝ съм запазил и го използвах почти дословно в един свой филм, озаглавен Ритуалът, от 1969 г.
67 „Скъпи Ингмар, прегръщам те крепко, ти все още ли си толкова слаб? Клара.“ (Нем.) – Б. р.
След като прекарах още няколко дни във Ваймар и една ужасяваща седмица в Хайна, аз влязох в религиозен спор със „сестрата прислужница“. Всичко започна от това, че тя ме видя да чета Стриндберг – този, според нейните сведения, подстрекател, женомразец и осквернител на Бога. Наред с упреците, че прочитът на произведения от такива автори е осъдителен, тя изрази съмнение в целесъобразността от престоя на Ханес в семейство, което разрешава подобна литература. На лош немски ѝ обясних, че в родината ми – поне засега – има свобода на вероизповеданията и на възгледите (в този момент демокрацията внезапно се оказа подходяща). Бурята стихна. Ние с Ханес заминахме за Стокхолм.
Всички трябваше да се съберем в Берлин, откъдето с допълнителен влак щяхме да пристигнем у дома. Настанихме се в огромния Дом на пътника в края на града. Снабден с попълнение на скромната ми пътна каса, което леля Ани дискретно ми предостави, аз се втурнах според предварително изготвен план да огледам паметниците и другите забележителности.
Качих се на автобуса близо до Дома на пътника и стигнах до крайната му спирка. Беше шест часът на жарък юлски ден. Безпомощен и смутен се озовах сред грохот и шеметно движение, които парализираха сетивата ми. Свърнах наслуки по една напречна улица с още по-интензивно движение и следвайки хорския поток, попаднах на величествения мост Курфюрстенбрюке. На другия бряг на реката се издигаше замък. Няколко часа останах така, облегнат на парапета, загледан в спускащия се здрач, в тъмнеещите сенки над стремителното течение на замърсената река. Шумът ставаше все по-силен.
Минах по още един мост, прехвърлен над по-малка река; води бяха залели дървените пристани и стълбове, които специална машина приковаваше във водата с адски грохот. На сал, прикотвен недалеч, се бяха разположили двамина мъже – седнали в плетени столове, те ловяха риба и пиеха бира. Навлизах все по-навътре в претовареното градско движение. Нищо не се случваше, дори проститутките, вече заели позиции за вечерта, не ме закачаха. Изпитвах силен глад, пиеше ми се нещо, ала не смеех да се отбия в някое заведение.
Настъпи нощта. Все още не се случваше нищо. Изнурен и разочарован, аз взех такси до Дома на пътника, което напълно погълна парите ми за из път. Когато пристигнах, тъкмо се канеха да звънят в полицията, за да ме издирят.