На другата сутрин потеглихме за Швеция в един от допотопните вагони с дървени пейки и открити площадки на безкрайно дълъг, допълнително композиран влак. Валеше като из ведро. Застанал под дъждовните струи, оглушен от тракането на колелата, аз крещях и правех маймунджилъци, за да привлека нечие внимание, за предпочитане на момиче. Така буйствах в продължение на часове. На ферибота ме осени идеята да скоча в морето, но се уплаших да не попадна във витлата. Когато наближи да се мръква, аз се престорих на пиян, затъркалях се по пода, имитирайки гадене и повръщане. В края на краищата едно кръглолико луничаво момиче се намеси, хвана ме за косата, разтърси ме силно и най-строго ми заповяда да престана с номерата си. Веднага го послушах, мушнах се в един ъгъл, където изядох портокал и заспах. Когато се събудих, вече бяхме в Сьодертелье.
Нощем често пътувах до Берлин в своите сънища. Но в тях ми се явяваше не истинският Берлин, а някакво негово подобие сякаш в постановка: безкраен, угнетителен град с осаждени монументални сгради, църковни кули и паметници. Пробивам си път сред несекващ поток от транспортни средства, всичко ми е едновременно неизвестно и при все това добре познато. Изпитвам едновременно ужас и наслада, разбирам прекрасно накъде съм тръгнал – търся кварталите отвън мостовете, онази част на града, където нещо трябва да се случи. Изкачвам се по стръмен хълм, между къщите застрашително бръмчи самолет, най-сетне излизам на брега на реката. От водата, заляла тротоара, изкарват с кран трупа на кон, огромен като кит.
Любопитството и страхът ме пришпорват нататък, трябва да стигна навреме за началото на публичните екзекуции. Срещам своята покойна жена, нежно се прегръщаме и отиваме в хотел, за да се любим. Тя пристъпва до мен бързо и леко, прехвърлил съм ръка през бедрата ѝ. Улицата е осветена ярко, макар да грее слънце. Небето чернее, раздвижено от облаци, които сякаш го разрязват. Едва сега разбирам, че съм попаднал в забранените квартали, където се намира Театърът с невероятната постановка.
Три пъти се бях опитвал да пресъздам града от моя сън. Най-напред написах радиопиеса, назована „Градът“. В нея става дума за голям град, обхванат от упадък, чиито къщи се рушат, а улиците са разровени като от мини. Няколко години по-късно заснех Мълчанието – филм, в който две сестри и едно малко момче се озовават в огромен, войнствен град, чиито жители говорят на неразбираем език. Последният ми опит беше Змийското яйце. Този мой творчески неуспех се дължи преди всичко на това, че нарекох града Берлин и фиксирах действието през 1920 година. Неразумно и глупаво! Ако бях възстановил Града от моя сън, Града, който не съществува и въпреки всичко е поразително реален със своите миризми и шум, ако бях пресъздал именно онзи Град, аз, от една страна, щях да разполагам с неограничена свобода и да се чувствам като у дома си, а от друга – и това е най-важното, – щях да успея да въведа зрителя в чужд, ала все пак и тайнствено познат нему свят. За нещастие аз се изкуших да отразя впечатленията си от онази лятна вечер в Берлин в средата на 30-те години – вечер, в която нищо не се бе случило. В Змийското яйце представих един Берлин, който никой не разпозна, дори и аз самият.
12
След изнурителна борба за постигане на целта си баща ми бе назначен за енорийски пастор на „Хедвиг Елеонора“ в Стокхолм, където бе постъпил като викарий през 1918 г. Семейството ни се премести в неговата служебна квартира на четвъртия етаж в сградата на „Стургатан“ 7, срещу самата църква. Получих голяма стая над „Юнгфругатан“ с прозорец към старинните комини от ХVIII в. на ресторант „Йостермалм“ и с изглед към едноименния площад. Пътят ми до училище се съкрати значително, имах собствен вход в дома и по-голяма свобода за движение.
Като проповедник баща ми беше популярен и когато отслужваше, църквата биваше препълнена с хора. Грижлив духовен наставник, той притежаваше една безценна дарба: невероятна памет. В течение на годините беше кръщавал, причестявал и погребвал мнозина от своето паство, наброяващо не по-малко от 40 000 души и не забравяше лицата, имената, обстоятелствата в живота им. Всеки от тях, обкръжен от неговия интерес и топло внимание, се чувстваше избраник, защото знаеше, че го помнят. Разходките с баща ми представляваха твърде сложна процедура. Непрекъснато го спираха, той се ръкуваше, подхващаше разговори, обръщаше се към хората по име, изслушваше разказите им за деца, внуци и роднини. Тази своя дарба той не загуби и в дълбока старост.