Без никакво съмнение пастор Бергман беше обичан от своето паство. Като администратор и работодател бе твърд и решителен, но в същото време гъвкав и дипломатичен. Нямаше възможност да избира сам помощниците си – някои му бяха съперници за длъжността енорийски пастор, други се характеризираха с ленивост, лицемерие и прекалена сговорчивост. Той обаче съумяваше почти изцяло да предотврати всякакви открити конфликти и клерикални интриги.
Домът на пастора бе по традиция отворен за всекиго. Майка ми извършваше сериозна административна работа и успяваше да владее положението. Освен това вземаше участие в живота на енорията и бе движещата сила в разни дружества и благотворителни сбирки. Предана спрямо съпруга си, тя изпълняваше необходимите представителни функции, седеше винаги на първия ред в църквата, независимо от това кой проповядваше в момента, участваше в конференции, даваше вечери. Брат ми беше на 20 години и следваше в Упсала, сестра ми – на 12, а аз – на 16. Нашата относителна свобода се обуславяше изцяло от извънредната заетост на родителите ни, но това бе свобода отровена, отношенията в семейството бяха напрегнати до краен предел, възлите дори не се разхлабваха. Това, което отстрани изглеждаше прекрасна картина на семейно разбирателство и солидарност, бе всъщност обстановка, наситена със страдание и изтощителни за психиката конфликти. Без съмнение баща ми притежаваше значителен актьорски талант, извън „сцената“ той нервничеше, изпадаше в раздразнение и депресия. Боеше се от провал, ужасяваше се, когато му предстоеше поредната изява, непрестанно и многократно преписваше проповедите си, зле понасяше многобройните административни задължения, които беше поел. Терзаеше го постоянен страх и той избухваше по най-малък повод: не биваше да свирукаме, да си държим ръцете в джобовете! Най-неочаквано му хрумваше да проверява как сме си научили уроците – ако някой от нас отговаряше на въпросите му със запъване, биваше наказан. И не стигаше това, ами страдаше от повишена слухова чувствителност: силните звуци го извеждаха от равновесие. Въпреки обстоятелството, че в родителската спалня и в кабинета му бе направена допълнителна изолация от шумовете, идващи отвън, той не спираше да се оплаква от уличното движение, по онова време впрочем твърде незначително на „Стургатан“.
Двойната натовареност съсипваше майка ми с произтичащия от нея стрес, тя беше все напрегната и измъчена от безсъние, та вземаше някакви силно действащи лекарства, страничните ефекти от които предизвикваха у нея несекваща тревога и боязън. Подобно на баща ми и тя бе преследвана от усещането за недостиг на собствени сили в сравнение с толкова големи и честолюбиви амбиции. Но вероятно най-дълбоко я гнетеше осъзнаването на това, че губи контакт с нас, с децата. Обзета от отчаяние, тя търсеше утеха от дъщеря си, която ѝ отвръщаше с мекота и отстъпчивост. Брат ми, след опит да сложи край на живота си, бе преместен в Упсала, а аз затъвах все по-дълбоко в своето отчуждение от всички тях.
Не е изключено да сгъстявам прекалено боите. Та нали никой от нас не поставяше под въпрос разпределението на ролите или абсурда на интригата: такава реалност ни беше предопределена, това бе животът ни. Алтернативи нито съществуваха, нито се търсеха. От време на време баща ми изтъкваше, че би се чувствал най-добре като селски свещеник, и навярно подобна житейска ситуация би била по-подходяща за него, би му носила по-голямо удовлетворение. А в своя интимен дневник майка ми бе записала, че иска да се разведе и да заживее в Италия.
Веднъж тя ме взе със себе си на гости у стар приятел – чичо Пер, шеф на църковното издателство. Чичо Пер е бил женен, а сега – разведен, и обитаваше обширно мрачно жилище в квартала Васастаден. За мое учудване там бе и чичо Торщен – приятел на родителите ми от техните детски години, епископ, женен и с много деца.
Възлагат ми да се заема с големия грамофон на чичо Пер, поставен в трапезарията. Музиката – предимно оперна: Моцарт и Верди – се усилва от ехото. Чичо Пер се затваря в кабинета си. Мама и чичо Торщен остават сами в хола край камината. Виждам ги през наполовина разтворената плъзгаща се врата, седнали в кресла, отчасти осветени от отблясъците на огъня. Чичо Торщен взема ръката на мама. Те разговарят за нещо с тихи гласове, думите не разбирам, музиката ме е оглушила. Виждам как майка ми започва да плаче, чичо Торщен се накланя към нея, без да изпуска ръката ѝ.
След няколко часа чичо Пер ни откарва у дома с голямата си черна лимузина с кожени седалки и облицовка от тъмно дърво.
И лете, и зиме вечеряхме в пет часа. Щом отзвучи последният звън на часовника в столовата, ние, умити и сресани, застанали всеки до своя стол, мълвим молитвата си и едва след това сядаме. Татко и мама заемат двата насрещни, по-къси, края на масата, аз и сестра ми сядаме откъм едната ѝ по-дълга страна, брат ми и фрьокен Агда – срещу нас. Фрьокен Агда – мила, длъгнеста и сякаш леко олюляваща се жена, е всъщност начална учителка. В продължение на много летни месеци подред тя търпеливо изпълнява ролята на домашен педагог и стана доверена приятелка на майка ни.