Сесилия живееше с майка си в пустеещ, макар и разкошен, апартамент в квартала Йостермалм. Баща ѝ бил някакъв висш чиновник. Един ден обаче той се върнал от работа по-рано от обичайното, легнал в кревата си и заявил, че повече няма да стане. Известно време изкарал в психиатрична болница, направил там дете на някаква млада медицинска сестра и се установил в малко селско стопанство нейде в Йемтланд69.
Обзета от дълбок срам заради застигналата я социална катастрофа, майката на Сесилия се бе свряла в тъмна слугинска стаичка зад кухнята. Тя излизаше оттам рядко, предимно по мръкнало; силно гримираното ѝ лице, обрамчено с перука, бе набраздено от мъка и бурни терзания. Тихият ѝ говор, толкова тих, че едва се разбираше какво казва, напомняше кудкудякане, а това впечатление се подсилваше и от особения, конвулсивен начин, по който внезапно раздвижваше раменете и главата си. Под свежата красота на бледата Сесилия се спотайваше сянката на майчината ѝ разруха. По-късно това ме наведе на мисълта, че ролята на Мумията и на Госпожицата в Стриндберговата пиеса „Сонатата на призраците“ трябва да се изпълнява от една и съща актриса.
69 Област и административно-регионална единица (лен) в Северна Швеция. – Б. р.
След като се изтръгнах от железния корсет на училището, аз, захапал юзди, се втурнах като пощръклял кон и се спрях едва подир шест години, когато станах директор на Градския театър в Хелсингборг. Лекции по история на литературата слушах при Мартин Лам70. Той говореше за Стриндберг със свойствения му насмешлив маниер, който допадаше на аудиторията, но накърняваше чувството на обожание, което изпитвах към моя кумир. Едва подир много години разбрах колко гениален бе неговият анализ на творчеството на този писател. Вземах активно участие в дейността на младежкия клуб „Майстор Улуф“ в Стария град, където ми възложиха почетната задача да ръководя неговата все по-активна изява в областта на театъра. Работех също и в Студентския театър. Не след дълго посещението ми в университета придоби чисто формален характер, защото цялото си време посвещавах на театъра, с изключение на онези часове, които отреждах за любовни срещи с Мария. Тя изпълняваше ролята на Майката в „Пеликан“ и бе известна фигура в студентските среди. Ниска и набита, с полегати рамене, висока гръд, мощни бедра и прасци. Плоско лице с дълъг, но добре оформен нос, широко чело и изразителни тъмносини очи. Устата ѝ бе тънка, с крайчета, изящно извити надолу, а косата – рядка и боядисана в ярко риж цвят. Надарена поетеса, Мария бе получила за своя стихосбирка високата оценка на Артур Лундквист71. Вечерите си прекарваше край ъглова масичка в кафенето на студентите, пиеше коняк и непрекъснато пушеше цигари с тютюн от Вирджиния, марка „Голдфлейк“, в тъмножълта тенекиена кутийка с кървавочервен печат върху капака.
Мария ми помогна да усвоя много и различни опитности, тя сякаш с горелка изпепели моята интелектуална леност, духовното ми нехайство и объркаността в сферата на чувствата. А освен това утоляваше и половия ми глад – отвори зарешетената врата на затвора и пусна на свобода един луд.
Живеехме в тясна едностайна квартира в южната част на Стокхолм. В нея имаше шкаф за книги, два стола, малко писалище с настолна лампа и два матрака с постели. Храната се приготвяше в един шкаф, умивалникът се използваше и за миене на съдове, и за пране. Работехме седнали всеки на своя матрак. Мария пушеше непрестанно. За да не загина, отговорих с насрещен огън и за съвсем кратко време започнах и аз да паля цигара от цигара.
Родителите ми незабавно разкриха, че не нощувам в дома им. Веднага се даде ход на домашно следствие. Истината излезе наяве и аз трябваше да дам обяснение. Между мен и баща ми се разрази остра словесна препирня. Предупредих го да не ме удря. Но ме удари, аз отвърнах с удар и олюлявайки се, той загуби равновесие и седна на пода. Майка ми ту плачеше, ту се опитваше да ни вразуми. Отблъснах я, тя силно извика. Същата вечер оставих на родителите си писмо, в което заявявах, че повече не ще се видим. Напуснах пасторския дом с чувство на облекчение. И не прекрачих прага му в продължение на дълги години.
Брат ми направи опит за самоубийство, сестра ми – принудителен аборт по семейни съображения, аз избягах... Родителите ни живееха в постоянна и нескончаема криза, която ги съсипваше. Изпълняваха задълженията си, напрягаха докрай сили, умоляваха Бог да бъде милостив. Техните норми, оценки, традиции не помагаха, нищо не помагаше. Драмата ни се разиграваше на открито, пред погледите на всички, върху ярко осветената сцена на пасторския дом. Страхът материализираше онова, което го бе породило.