Бях се оженил за Елсе Фишер, приятелка от пътуващата трупа. Считаха я за много талантлива танцьорка и хореографка – мила, умна жена с чувство за хумор. Живеехме в двустайно апартаментче в Абрахамсберг. Седмица преди сватбата избягах от нея, но се върнах. Един ден преди Бъдни вечер на 1943 г. ни се роди дъщеря.
По време на снимките на Измъчване получих предложение да оглавя Градския театър в Хелсингборг. Ето каква беше историята. Градският театър в Хелсингборг е всъщност най-старият в страната. Предполагаше се, че скоро ще го затворят, като получаваната от него субсидия ще премине в Градския театър на Малмьо. Това бе предизвикало възмущението на местните патриоти в Хелсингборг, които не приемаха тази перспектива. Разпратили покани за работа до видни театрални дейци, ала след като се запознали с условията, в това число и финансовите, те отвърнали с отказ. Озовала се в безизходно положение, управата на театъра потърсила съвет от почитания театрален критик на вестник „Стокхолмс Тиднинген“ Херберт Гревениус, който посочил, че ако им е необходим театрален маниак, способен и надарен с определен административен талант (в продължение на година ръководих детския театър в Дома на гражданина), нека се обърнат към Бергман. Подир известни колебания те бяха последвали съвета му.
Купих си шапка, първата в своя живот, вероятно за да направя впечатление на уверен в себе си човек – качество, каквото не притежавах, – и се отправих към Хелсингборг, за да видя какво представлява театърът. Състоянието му беше ужасно. Помещенията – запуснати и мръсни, представления се даваха средно два пъти седмично, а броят на продадените билети за всяко поотделно не надхвърляше 28.
Въпреки всичко това театърът ме спечели още от пръв поглед, но предявих множество искания: трупата да се смени, сградата да се ремонтира основно, броят на премиерните представления да се увеличи, да се въведе абонаментна система. За мое учудване управата не възрази и прие исканията ми. Станах най-младият в историята на страната ръководител на театър и получих възможност да си избирам актьорите, както впрочем и другите сътрудници. Договорите ни бяха валидни за осем месеца, след това трябваше да се оправяме както сами можем.
В театъра се бяха развъдили кафяви кучешки бълхи. Актьорите от предишния състав сигурно си бяха изработили имунитет спрямо тях, но новодошлите – с млада и прясна кръв – тези бълхи хапеха безмилостно. Канализационната тръба от театралния ресторант минаваше през мъжката гримьорна и върху радиатора на парното отопление там край стената непрекъснато капеше урина. Старата сграда бе пронизана от течения. Откъм тъмните и високи тавански помещения се разнасяха сподавени стонове, сякаш ги обитаваха някакви окаяни демони. Отоплението работеше слабо. Когато в залата разкъртиха пода, намериха отдолу стотици плъхове, задушени от въглеокис. Онези измежду тях обаче, които бяха оцелели, се отличаваха с безстрашие, с неуязвимост и охотно излизаха от скривалището си. Тлъстият котарак на нашия машинист предпочиташе да бяга от тях и да се крие, когато го нападаха.
Не бих искал да се отдавам на носталгия, но за мен това бе същински рай. Вярно, обширната сцена бе мръсна и продухана от течение, но затова пък подът ѝ бе леко наклонен към рампата, завесата – закърпена и вехта, но пък обагрена в бяло-червено-златисто. Примитивните и тесни гримьорни за актьорите имаха общо четири умивалника. Осемнайсет души можеха да ползват само две тоалетни.
Ала възможността да пристигаш всяка вечер в свой собствен театър, да сядаш на свое място в гримьорната и заедно с колегите си да се приготвяш за спектакъла, омаловажаваше всички неудобства.
Играехме и репетирахме неуморно. Първата година направихме 9 програми за 8 месеца. Втората – 10. Три седмици репетиции, на четвъртата – премиера. Нито една пиеса не се представяше повече от 20 пъти, с изключение на второто ни новогодишно шоу, което се ползваше с голям успех и се игра 35 пъти. От 9 сутринта до 11 вечерта животът ни принадлежеше на театъра. Не че не бохемствахме, ала гуляите ни биваха ограничавани от крайно оскъдните средства, с които разполагахме. В елегантния салон на ресторант „Гранд“ не ни пускаха, но затова пък бяхме желани клиенти в малкото заведение отзад, чийто съдържател ни гощаваше с особен вид „пютипана“73, поднасяна ни с бира и ракия. Там използвахме и щедър кредит, а към длъжниците отношението беше крайно снизходително. В събота след репетициите можехме гратис да пийнем какао с истинска бита сметана (беше тежко военно време) и да хапнем торта в сладкарницата на Фалман на централния градски площад.