Без да размишляваме кой знае колко, аз и Елен се хвърлихме в обятията си и последиците от нашата връзка не закъсняха – тя забременя. Елсе бе получила разрешение да излезе за малко от санаториума по случай Коледа. Срещнахме се в дома на майка ѝ в Стокхолм. Разказах какво се бе случило и оповестих, че искам да се разведем, за да заживея с Елен. Видях как лицето на Елсе се сгърчи от болка. Седеше край кухненската маса с поруменели бузи, с плътно стиснати, по детски пухкави устни. Накрая рече привидно спокойно: „Но нали трябва да плащаш за издръжката на дъщеря ни? Ще имаш ли средства за това, нещастнико?“. Отвърнах злостно: „Щом съм могъл да плащам по 800 крони на месец за твоя проклет частен санаториум, защо да не мога да събера парите и за нейната издръжка? Не се безпокой за това!“.
Не познавам оня, който съм бил преди 40 години. Отвращението ми към него е толкова дълбоко, а механизмът за потискането му винаги е действал дотам успешно, че наистина с огромно усилие успявам да извикам в паметта си този образ. Фотографиите ми оказват слабо съдействие в случая. Те отразяват просто един маскарад – маскарад, пуснал дълбоки корени. Ако имах усещането, че ме атакуват, аз се зъбех като изплашено куче. Не се доверявах никому, не обичах никого, никой не ми бе нужен. Бях обсебен от сексуалност, която ме тласкаше към изневери и насилени постъпки, постоянно ме измъчваше желание, примесено със страх, тревога, угризения.
И така, бях самотен и разсеян. Работата в театъра водеше до известно облекчение в напрегнатостта, която ме напускаше единствено в кратките минути на алкохолно опиянение или оргазъм. Знаех, че притежавам способността да убеждавам хората, да ги увличам да правят онова, което аз искам, знаех, че имам някакво външно обаяние, което съм в състояние да включвам и изключвам по собствено усмотрение. Знаех също и че съм надарен да изпитвам страх и да си предизвиквам душевни терзания, защото от детските си години бях твърде добре запознат с механизмите, задвижващи страха и съвестта. Казано накратко, притежавах власт, но не и умението да ѝ се наслаждавам.
73 Един вид миш-маш от кайма, лук и картофи. Типично шведско ястие. – Б. пр.
74 „Когато имаш рожден ден, ще ти гостувам цяла нощ.“ (Нем.) – Б. пр.
75 Мари Вигман (1886–1973) – немска танцьорка и хореографка. Една от основоположничките на модерния експресионистичен танц. – Б. пр.
Твърде смътно усещахме, че някъде съвсем близо до нас бушува световна война. Когато американските армади прелитаха над Балтийския пролив, ревът на моторите на самолетите им заглушаваше гласовете на актьорите. Хвърляхме по някой бегъл поглед върху все по-едрите заглавия на вестниците, за да насочим сетне вниманието си към материалите, посветени на културата и на театъра. Към нахлуването на бежанци, които се прехвърляха в страната ни през Пролива, проявявахме не повече от разсеян интерес.
Понякога си задавам въпроса: какво всъщност представляваха нашите спектакли? Разполагам с неголяма купчина снимки и пожълтели вестникарски изрезки. Репетиционните ни периоди бяха кратки, подготовката – също. В крайна сметка ние поднасяхме скалъпена набързо продукция за консумация. Мисля обаче, че това не беше лошо, че беше дори полезно. Младежта трябва да получава непрестанно нови задачи. Инструментариумът следва постоянно да се изпробва и закалява. Техниката се постига и развива посредством тесен и здрав контакт с публиката. През първата си година там поставих пет пиеси. И макар резултатът от тази моя работа сигурно да бе съмнителен, полза от нея имаше. Нито аз, нито моите другари разполагахме, по понятни причини, с достатъчен човешки опит, за да разберем в дълбочина проблематиката в драмата „Макбет“.
Веднъж се връщах от театъра късно нощем. И внезапно ме осени как трябва да се реши сцената с вещиците към края на трагедията. Макбет и лейди Макбет са в леглото си, тя е потънала в дълбок сън, той е полубуден. По стената трескаво танцуват сенки. От пода до самото легло изникват вещиците, те се сплитат в кълбо, шепнат си, хихикат. Телата им се гънат като водорасли в течението на река. Зад сцената някой удря по клавишите на разстроено пиано. Макбет е извърнал глава, коленичил в леглото, без да вижда вещиците.
Застинах насред тихата улица, не помръдвах и си повтарях: „Аз съм талантлив, дявол да го вземе, може би съм дори гениален.“ От чувствата, които ме обзеха, направо ми се замая главата, обля ме гореща вълна. Въпреки всички злощастия, които ме преследваха, не ми липсваше увереност в мен самия – една челичена опора, придържаща окаяните отломки на моята душа.