В общи линии аз се опитвах да подражавам на учителите си – Алф Шьоберг и Улуф Муландер, крадях от тях всичко, което можех, за да скърпвам своите собствени творения. Относно теорията за театъра нямах никакво или почти никакво понятие. Е, бях чел, разбира се, нещичко от Станиславски – тогава моден сред младите актьори, – но не го разбирах кой знае колко или може би не исках да го разбера. Не бях имал и никаква възможност да се запозная с театралното изкуство в чужбина, бях самоук в най-прекия смисъл на тази дума, направо селски гений.
Ако някому бе хрумнало да пита мен и моите другари защо толкова се стараем, надали щяхме да бъдем в състояние да отговорим. Играехме просто защото играехме. Някой трябваше да стои на сцената с лице към други хора, седнали в тъмната зала. А това, че такива „някои“ се бяхме оказали тъкмо ние, считахме просто за чист шанс. Дейността ни служеше като чудесно училище, като школа. Резултатите от нея сигурно бяха доста спорни. Защото, обзет от горещото желание да бъда Просперо, аз най-често крещях като Калибан.
Подир две години на неистова борба получих покана да работя в Гьотеборг и потеглих натам, изпълнен с ентусиазъм и непоколебима увереност в силите си.
13
Торщен Хамарèн – тогава 62-годишен, ръководеше Градския театър в Гьотеборг от деня на неговото основаване през 1934 г. Преди това бил начело на трупата на театъра в Лоренсберг и се считаше за признат изпълнител на характерни роли.
Торщен имаше голям авторитет, а актьорският му ансамбъл минаваше за най-добрия в страната. Първият режисьор на театъра – Кнут Стрьом, стар революционер, бил ученик на знаменития Райнхард. Хелге Валгрен, по-скоро мълчалив, рязък, точен, предпочиташе да поставя пиеси на камерна сцена. Актьорите бяха изграждали добре споения си ансамбъл в течение на десетилетия, без това, разбира се, да означава, че се понасяха взаимно.
В ранната есен на 1946 г. аз, Елен и нашите две деца се прехвърлихме в Гьотеборг. В театъра репетираха „Сонатата на призраците“ на Стриндберг в постановката на специално поканения за целта Улуф Муландер. Промъкнах се на огромната, потънала в мрак сцена. Отдалеч – отпред и отзад – долитаха гласовете на актьори, чиито силуети сегиз-тогиз се мяркаха в светлината на прожекторите. Затаил дъх, аз внимателно слушах: голям театър, с всички възможни средства, с големи актьори, с големи изисквания. Не бих казал, че ме обземаше страх, но във всеки случай усещах някакъв трепет.
Внезапно усамотението ми бе нарушено – край мен се появи миниатюрно същество, може би привидение: Мария Шилдкнехт, grand old lady на театъра, във фантасмагоричното одеяние на Мумията и със страшна бяла маска. „Доколкото разбирам, вие сте господин Бергман, нали?“ – прошепна тя с любезна, но някак страховита усмивка. Потвърдих, че е права, и непохватно се поклоних. Помълчахме. „Е, какво ще кажете за всичко това?“, попита дребният призрак със строги нотки в гласа си. „За мен това е една от най-забележителните творби на световната драматургия“, отвърнах съвършено искрено. Мумията ми хвърли поглед, изпълнен със студено презрение. „Уф! Това говно Стриндберг го забърка, само и само да има какво да играем в неговия „Интимен театър“76.“ Тя се отдалечи от мен със снизходително кимване на глава. След минута беше вече на сцената: излизаше от гардероба, заслонила очи с длан и поклащайки дългата си рокля тъй, както папагалът разтърсва перата си – неувяхваща в ролята, която ненавиждаше, осъществяваща замисъла на режисьор, когото ненавиждаше не по-малко.
Предостави ми се щедра възможност за дебют: „Калигула“ на Камю. Главната роля беше поверена на моя връстник и близък приятел от трудното стокхолмско време – Андерш Ек, който също като мен щеше да се изяви за пръв път в Гьотеборг.
Окръжаваше го цялата гвардия прочути актьори, които с подозрение и без доброжелателство следяха нашите действия, на новаците тук. Получих възможност да се разпореждам с всички технически и материални ресурси на театъра.
В един прекрасен ден насред репетиционния период в залата влезе Торщен Хамарèн, без предварително да е съобщил, че ще ни посети. Той седна и се приготви да наблюдава какво правим. Моментът не беше подходящ: Андерш Ек маркираше, другите актьори четяха текста на глас. Поради неопитност аз загубих контрол над работата си и чувах как Хамарèн сумти и тъпче с крака. Накрая той не издържа и изрева: „Какво става тук при вас, дявол да го вземе? Да не би да сте се отдали на молитви или на духовен онанизъм? А може би си играете на топчета? Какво, по дяволите, правите?“.