Като проклинаше и ругаеше, той се втурна към сцената и се нахвърли върху първия изпречил му се актьор, загдето не си бил научил ролята, а я четял. Нападнатият се опита да обясни нещо за нови методи и импровизация, мятайки ми коси погледи. Хамарèн грубо го прекъсна и се зае да преправя мизансцена. Побеснях и закрещях от залата, че няма да му позволя да продължава, че това е произвол и деспотизъм. Както беше с гръб към мен, Хамарèн изръмжа: „Я мълчи там и си налягай парцалите, та поне нещо да понаучиш“. Кръвта нахлу в главата ми и аз продължих да крещя, че няма да се примиря с подобно посегателство. Като се разсмя, не без доброжелателство, Хамарèн ми извика откъм сцената: „Тогава върви на майната си, провинциален гений такъв!“. Аз се втурнах към вратата, отворих я след няколко неуспешни опита и напуснах театъра. Рано на другата сутрин ми се обади секретарката на Хамарèн, за да ми съобщи, че ако не се явя на репетиция, договорът ми ще бъде анулиран.
Гневът, който се бе уталожил, лумна с нова сила и аз се понесох към театъра, за да убия Хамарèн. Най-неочаквано се срещнахме на един завой в коридора, буквално връхлетяхме един връз друг. Това ни се стори толкова комично, че се разсмяхме. Торщен ме прегърна, а сърцето ми тутакси го издигна в ранга на оня баща, който ми бе липсвал, откак Бог ме беше изоставил. И той с удоволствие изпълняваше тази роля през всички онези години, които прекарах в неговия театър.
„Любов“ на Кай Мунк77 започва с пиене на какао. Местен пастор кани в дома си хора от селището, за да обсъди с тях строителството на вълнолом. На сцената седят двайсет и трима актьори, които пият какао и произнасят по някоя и друга реплика, не липсват и такива, които нищо не казват. Хамарèн бе разпределил най-щателно ролите, дори тези без думи. Указанията, които даваше, бяха убийствено подробни и изискваха огромно търпение. След като подхвърля нещо за времето през зимата, Кулбьорн например си взема курабийка, потапя я в какаото и започва да го разбърква с нея, моля – упражнения! И Кулбьорн се упражнява. Режисьорът внася известни промени. Ванда сипва какао от каната, която държи с лявата си ръка, и мило се усмихва на Бенкт-Оке с думите: „Ти наистина трябва да се подкрепиш“. Моля! Актьорите репетират. Режисьорът ги поправя.
Гложди ме нетърпение: та той е гробар на театралното изкуство, предизвиква неговия разпад. Хамарèн обаче стоически продължава в същия дух: „Туре посяга за баничка, кима с глава, обръщайки се към Ева, двамата си разменят някакви думи, които ние не чуваме, моля ви, измислете подходяща тема за разговор“. Ева и Туре предлагат тема. Хамарèн я одобрява. Те репетират. Мисля си: „Този мухлясал и одъртял диктатор окончателно изстиска всякаква живост и спонтанност от тази сцена, умъртви я напълно. Я по-добре да се махам от това гробище“. Но не знам защо не помръдвам от мястото си, може би подтикван от злорадо любопитство. Актьорите маркират или чистят паузи, координират движенията си с интонациите и интонациите с движенията, дишането се фиксира. Прозявам се като зъл котарак. След безкрайни повторения, прекъсвания, поправки, побутвания и тласъци Хамарèн решава, че е дошъл моментът, в който сцената може да се изиграе от началото до края.
И тук става чудото.
Започва свободен и непринуден, много забавен разговор, придружен със съответните при такива случаи светски жестове, погледи, внушения и съзнателно неосъзнато поведение. Актьорите, които се чувстват уверено в щателно обозначените им владения, се ползват с волността да създават образи. Те фантазират свободно и с хумор, без ни най-малко да си пречат взаимно, съблюдавайки целостта, ритъма.
Първият урок за мен бе намесата на Хамарèн в постановката на „Калигула“. Мизансценът трябва да се изгражда ясно и с отношение към поставената цел. Аморфността на чувствата и намеренията е недопустима. Сигналите, които актьорът изпраща на зрителя, трябва да са семпли и отчетливи, неизменно един по един, за предпочитане не по-дълги от секунда, и дори ако едното внушение противоречи на другото, в това непременно трябва да личи преднамереност, та така да възникне илюзия за едновременност и дълбочина, за стереоефект. Всеки миг от онова, което става на сцената, трябва да достигне зрителя, оттам нататък вече може да се мисли за правдивост на изображението; един добър актьор впрочем винаги е в състояние да предаде нататък истината, отразена в произведението.
Вторият урок за мен бе сцената с пиене на какао в „Любов“ на Кай Мунк. Истинската свобода произтича от съвместно изтъкана фактура, от филигранно взаимопроникване на различните темпове. Актьорското изкуство при това е изкуство на повторението. Ето защо в основата на всяко действие трябва да са залегнали доброволните съвместни усилия на ангажираните в него партньори. Режисьорът е в състояние да наложи волята си на актьора по време на репетиции. Но ето, той се оттегля и изпълнителят, съзнателно или не, започва да внася корективи в играта си по свое усмотрение и вкус. Неговият партньор също веднага променя своята игра – по сходни причини. И така нататък. Подир пет вечери дресираното представление се разпада, освен ако, разбира се, режисьорът всяка вечер не държи под око своите тигри. Сцената с пиенето на какао външно изглеждаше именно като дресура. А не беше такава. Актьорите разбираха своите възможности в точно очертани граници, изпълнени с радостно очакване на момента, когато ще могат да проявят собствено творчество. Тази сцена не поддаде, не се разпадна нито за миг.