Елен знаеше, че съм склонен да лъжа. Разяждаше я отчаяние, тя ме умоляваше да ѝ кажа истината поне един-единствен път, но аз не можех да сторя това и дори да си представя къде се намира тази истина. В кратките паузи между схватките ние усещахме дълбока привързаност един към друг, телата ни се разбираха и си прощаваха.
По принцип Елен беше добър и силен приятел. При други, по-поносими обстоятелства нашият съвместен живот сигурно би потръгнал съвсем нормално, но ние знаехме малко за самите себе си и допускахме, че съществуването трябва да е такова, каквото и беше. Не се оплаквахме от несгодите, не роптаехме срещу участта си. Борехме се, оковани в една верига, и потъвахме към дъното.
Торщен Хамарèн ми даде шанса да поставя две свои пиеси в Студийния театър – жест храбър и съвсем нелишен от усложнения. Някои от собствените си произведения вече бях представял. Критиката реагира твърде единодушно: Бергман е добър, дори способен режисьор, ала е слаб писател. Под „слаб“ се разбираше наивен, по ученически незрял, пъпчив, потен, сантиментален, смехотворен, досаден, лишен от чувство за хумор, неприятен и т.н.
Захвана да ме преследва уважаваният в най-висша степен и от мен Улуф Лагеркранц78. Когато впоследствие той стана „гуру“ по въпросите на културата във вестник „Дагенс Нюхетер“, нападките му придобиха направо гротескни мащаби. За Усмивки от една лятна нощ например бе писал следното: „Оскъдно въображение на пъпчив юноша, безсрамни копнежи на незряла душа, безгранично презрение към художествената и човешката правда – ето факторите, създали въпросната „комедия“. Изпитвам срам, загдето я гледах“.
Днес тези думи звучат забавно, дори куриозно. По онова време обаче те се забиха като отровна стрела, която ми причини мъка и страдание.
Торщен Хамарèн – мъжественият, весел човек – в продължение на години беше преследван от един гьотеборгски критик. И ето, по време на представление на „Бишон“ – една негова високо оценена и ведра постановка, той съзрял възможност за отмъщение. В антракта, когато публиката, буквално изтощена от смях, вече се насочвала към изхода на залата, той излязъл на сцената и помолил хората за минутка внимание. Без да бърза, със съответно красноречиви паузи, с нужната мимика, започнал да чете убийствената рецензия за спектакъла. Зрителите го възнаградили с бурна демонстрация на своите симпатии към него. Откритото преследване от страна на критѝка било прекратено, но го заменил по-изтънчен тормоз: оскърбеният автор на рецензията се заел да срива със земята съпругата на Хамарèн, актриса, и нейните най-близки колеги в театъра.
Понастоящем съм си изработил отношение на учтивост, да не кажа на подмазвачество, спрямо моите съдници. Веднъж насмалко не съсипах от бой може би най-наглия сред тях. Още преди да съм замахнал, възнамерявайки да го цапардосам, той се свлече на пода сред куп нотни пюпитри. Трябваше да платя глоба в размер на 5000 крони, но бях убеден, че парите не са отишли напразно, защото вестникът нямаше повече да му позволи да пише отзиви за мои спектакли. И, разбира се, сбърках. Той изчезна само за няколко години, а сега отново е на линия и продължава да лее несекваща жлъч върху плодовете на усилията, които полагам в напреднала възраст.
Дойде дори в Мюнхен, та верен на своето призвание, да изпълни и там задълженията си на палач. Една пролетна вечер го зърнах на Максимилианщрасе – пиян-залян, в тънка бяла тениска и прекалено тесни кадифени панталони. Бръснатата му глава клюмаше безутешно, той се тикаше в минувачите, очевидно желаейки да завърже разговор, но те с отвращение го отблъскваха. Сигурно зъзнеше и му се гадеше.
Обзе ме някакъв моментален подтик да пристъпя към този нещастник и да му протегна ръка – може би щяхме да се помирим, та нали бяхме квит, защо да не сложим край на нашата люта ненавист, още повече, че от онази случка бяха минали толкова години. Тутакси обаче се разкаях за своето сантиментално намерение. Това е Смъртен враг. И следва да бъде унищожен. Вярно, сега той унищожава сам себе си със своите все по-гадни сквернословия, но аз се надявам да потанцувам на гроба му с пожеланието навеки да се продъни в ада, където ще може да си прекарва времето в четене на своите собствени рецензии.
Доколкото животът се състои преди всичко от противоречия, искам веднага да заявя, че театралният критик Херберт Гревениус е един от най-скъпите ми приятели. Срещаме се почти всеки ден в Драматичния театър; днес, когато пиша тези редове, той е на 86 години, но както преди е любезно ироничен и както преди дими с някоя от своите 50 цигари дневно.