Като смъкнах Бирьер Малмстен от „Венериния хълм“, аз, просълзен, се сбогувах с la patronne, с моята руска amitié passionnée81 и заминах за родината. След известни колебания сценарият ми беше приет.
Срещата ми с Елен бе някак припряна и не особено удачна: открих, че жена ми общува с художничка лесбийка, и това предизвика у мен буен пристъп на ревност. Все пак се помирихме, аз заминах за Стокхолм и започнах снимките на филма. Приятелите ми Бирьер Малмстен и Стиг Улин изпълняваха ролите на двамата мъже негодници. Май-Брит Нилсон съумя да пресъздаде образа на идеализираната съпруга почти достоверно, което не беше малко доказателство за нейната гениалност.
Външните снимки се правеха в Хелсингборг. В началото на август заснехме бракосъчетанието на двойката в кметството – там, където преди няколко години бяхме извършили този ритуал аз и Елен. Седмичникът „Филмжурнален“ изяви желание да помести репортаж, посветен на филма и на неговите създатели. Оказа ни чест самата главна редакторка – Гунила Холгер, обаятелна жена, която пристигна заедно с друга журналистка, Гун Хагберг. Ръководството на снимачната група, изпитвайки чувство на задължение към тях и очаровано донемайкъде от главната редакторка, събра последните пари за представителни нужди и им даде обед в „Гранд“.
След обеда аз и Гун тръгнахме на разходка покрай Пролива. Беше топла и тиха нощ. Целувахме се с удоволствие и се договорихме, малко разсеяно, да се видим пак, когато снимките продължат в Стокхолм. Представителките на „Филмжурнален“ си заминаха и аз забравих цялата тази история.
В Стокхолм се завърнахме в средата на август. Неочаквано ми се обади Гун и ме покани на обед в ресторант „Кателин“, като предложи след това да идем на кино. Преодолях моментната си паника и с радост приех предложението ѝ.
По-нататък събитията се развиха с необикновена бързина. В края на следващата седмица заминахме за Труса, настанихме се в тамошния хотел, пъхнахме се в леглото и станахме едва в понеделник сутринта, вече успели да вземем решение за бягство в Париж – ще заминем поотделно, а всъщност тайно ще бъдем там заедно. В Париж по онова време се намираше Вилгот Шьоман82, получил стипендия. Гюстаф Муландер се тъкмеше да заснеме филм по неговия дебютен роман, като вече бе отхвърлил няколко варианта на сценария. В търсене на последна възможност да се спаси положението, на мен ми беше наредено да зарежа всичко по филма, който току-що бях завършил, и да замина за Париж при своенравния Вилгот. Гун пък щеше да отразява модните ревюта за някакво седмично списание и повери двете си синчета на компетентните грижи на бавачка финландка. Съпругът ѝ от половин година беше в Югоизточна Азия, където семейството притежаваше каучукова плантация.
Пристигнах в Гьотеборг, за да поговоря с жена си. Вече настъпваше нощ, тя беше легнала, но се зарадва на моето неочаквано посещение. Без да си свалям шлифера, аз приседнах край леглото ѝ, за да разкажа всичко, което имах за разказване.
Онзи, който се интересува от по-нататъшния развой на събитията, може да го узнае от третата част на „Сцени от един семеен живот“. Единствената отлика се съдържа в образа на любовницата, на Пола. Гун бе по-скоро нейна противоположност: едра, спортно сложена, красива, с ярки сини очи и сочни, привлекателно извити устни, с искрен смях, открита, горда, устремена, изпълнена с женска сила натура, но – лунатичка.
Гун не знаеше нищо за себе си, това не я интересуваше, в живота бе встъпила без броня, без защита, без задни мисли – правдива и безстрашна. Не обръщаше внимание на периодичните кризи на стомашна язва, просто два дни не пиеше кафе и вземаше лекарства, сетне подкарваше пак както си знаеше. Не я вълнуваха и лошите отношения със съпруга: рано или късно всеки брак омръзва, а близостта може да се спаси с помощта на малко от някакъв мехлем. Не се замисляше и над кошмарите, които я измъчваха периодично – обясняваше ги с това, че не е яла подходяща храна, че е пийнала повече, отколкото трябва. Животът бе за нея конкретен и великолепен, а тя беше неотразима.
Влюбването ни беше направо сърцераздирателно и още от самото начало нашата връзка ни донесе всевъзможни нещастия.
Рано сутринта на 1 септември 1949 г. заминахме за Париж. Пристигнахме там същата вечер. Настанихме се в достопочтен семеен хотел на Рю Сент-Ан – уличка, която пресича Авеню дьо л’Опера. Стаята бе продълговата, тясна като ковчег, леглата в нея бяха поставени не едно до друго, а едно зад друго, прозорецът гледаше към тясно дворче. Надвесен от него, човек можеше да зърне късче от нажеженото до бяло лятно небе шест етажа по-горе. В стаята бе хладно, влажно и миришеше на мухъл. В асфалта на двора бяха пробити отверстия, през които се процеждаше светлина за кухнята на хотела. Там, дълбоко под нас, се мяркаха множество хора, облечени в бяло, досущ трупни червеи. От тази преизподня се разнасяше отвратителна воня на отпадъци и пушек. На интересуващите се от допълнителна информация бих препоръчал да си припомнят стаята на влюбените в Мълчанието.