Седяхме измъчени и наплашени на нашите легла. Веднага ми стана ясно, че така Бог ме наказва за последното ми предателство: радостта на Елен от моята неочаквана поява, усмивката ѝ – картината изплува пред очите ми с безжалостна отчетливост. И знаех, че това ще се повтаря многократно, колкото и да се съпротивлявам.
На другата сутрин Гун се поразговори на френски с всевластния портиер на хотела. Срещу банкнота от 10 000 франка (1000 франка тогава се равняваха на 15 шведски крони) ние получихме удобна стая с прозорец към улицата, с баня, голяма като църква и с разноцветни стъкла на прозорчето, със съоръжение за сушене на кърпи и пране, с огромни умивалници. Пак в същия хотел, под самия покрив, наех за работа нещо като килерче с разклатена маса, скърцащо легло и биде, откъдето се откриваше величествена панорама към покривите на Париж и Айфеловата кула в далечината.
В Париж изкарахме три месеца – период, който във всякакъв смисъл определи по-нататъшния ни живот, както моя, така и нейния.
През лятото на 1949-а навърших трийсет и една години. Дотогава се бях трудил, общо взето, усилно, без промеждутъци. Затова досегът с есенно топлия Париж ми оказа огромно влияние. Любовта, избуяла в подходяща почва, получила възможност да се разгърне без натиск от страна на времето, отвори заключените стаи, срина преградните стени и аз започнах да дишам. Предателството, което бях извършил по отношение на Елен и децата, бе обгърнато с мъгла и макар да чувствах неговото бреме, това, колкото и да е странно, по-скоро ме стимулираше, отколкото угнетяваше. През тези месеци аз живеех и дишах в центъра на смел спектакъл, поставен със замах и неподкупна правдивост, затова тъй необходим. Но както се оказа, цената на всичко беше ужасяващо висока.
Писмата, които пристигаха от дома, не носеха радостни вести. Елен съобщаваше, че децата боледуват, че тя страда от екзема на ръцете и краката си, че ѝ пада косата. Когато заминах, аз ѝ бях оставил значителна за времето сума пари. Сега се вайкаше, че тези средства привършват. Мъжът на Гун се върна спешно в Швеция. Неговите близки изпратиха при нея адвокат, който я заплаши със съдебен процес: част от фамилното състояние бе приписано на Гун.
Опитвахме се обаче да не се поддаваме на тези грижи. Впечатленията и преживяванията, с които ни даряваше Париж, се сипеха сякаш от истински рог на изобилието.
Най-важното от всичко бе запознанството с Молиер. На семинарите по история на литературата аз с мъка прочетох някои от неговите пиеси, но така и не разбрах нищо от тях и като цяло те ми се сториха безинтересни и безнадеждно овехтели.
Ето обаче, че един селски гений от Севера седи в залата на „Комеди Франсез“ и гледа „Мизантроп“ в свежа, красива и силно емоционална трактовка. Въздействието ѝ върху мен не се поддава на описание. Сухият александрийски стих сякаш беше разцъфтял, продухан от живителен ветрец. Актьорите на сцената проникнаха – чрез моите възприятия – в самата ми душа. Да, така беше, знам, че звучи смешно, но е вярно: Молиер влезе в сърцето ми заедно със своите тълкуватели, за да остане там до края на моя живот. Духовното ми кръвообращение, което дотогава функционираше изцяло благодарение на Стриндберг, се свърза посредством специална артерия и с Молиер.
В един неделен следобед посетихме театър „Одеон“ – филиал на Националната сцена. Там представяха „Арлезианката“ с музика на Бизе. Самата пиеса е нещо като френски вариант на „Вермландците“83, но по-слаба.
Театърът бе препълнен със зрители – родители с деца, баби, лели, чичовци. Залата се огласяше от радостната гълчава на публика, предвкусваща насладата; измити кръгли лица, спретнати хора, току-що похапнали неделния coq au vin: дребнобуржоазна Франция на излет в света на театъра.
Завесата се вдигна, за да открие кошмарни декори в стила на Грабов84. Ролята на младото момиче се изпълняваше от прочута светска лъвица – актриса, достигнала и прехвърлила възрастта за пенсия. Изпълнението ѝ притежаваше някаква крехка сила, перуката бе ярко жълта и подчертаваше острия нос върху силно гримираното немладо лице. Всички декламираха ту в тръс, ту в галоп, героинята се тръшкаше върху дъсчения под край ярко осветената рампа. Оркестърът, съставен от 35 музиканти, свиреше, без да се напряга кой знае колко, пропускайки репризите в инак приятната чувствена музика. Оркестрантите ту влизаха, ту излизаха, непринудено разговаряйки помежду си, обоистът си сръбваше винце. Героинята, надавайки сърцераздирателен вик, отново се стовари на пода.