До Коледа оставаха няколко седмици. Господин Янсон, униформеният шофьор на безмерно богатата леля Ана, вече бе напълнил с подаръци специалната кошница, оставена по обичая в килерчето под стълбата, водеща към втория етаж. Един от пакетите особено привлече нетърпеливото ми любопитство – кафяв, правоъгълен по форма, с надпис „Фошнеш“ върху хартията, в която бе загърнат. „Фошнеш“ беше фирма за фотоматериали на Хамнгатсбакен, която продаваше не само фотоапарати, но и истински устройства за кинопрожекции.
Повече от всичко на света ми се искаше да притежавам прожекционен апарат. Година преди това бях ходил на кино за пръв път и гледах филм за един кон, чието название беше май „Хубавият Черньо“ – по мотиви от известна книга за деца. Филмът се даваше в кинотеатър „Стюре“, нашите места бяха на първия ред на балкона. За мен това беше началото. Обзе ме треска, която така и не ме остави. Беззвучните сенки обръщат към мен своите бледи лица и говорят с нечути гласове на най-съкровеното в мен. Оттогава изминаха 60 години, а тази треска още ме изгаря.
По-късно същата есен гостувах на свой съученик. Оказа се, че той притежава прожекционен апарат и няколко филмчета. Почувства се длъжен да ги демонстрира пред мен и Типан. Разреши ми да въртя дръжката на апарата, докато той самият се натискаше с Типан.
Коледните празници преливаха от забавления. Майка ми ги режисираше с твърда ръка. Цялата тази оргия от гостоприемство, пиршества, сродници от близо и далеч, коледни подаръци и църковни ритуали очевидно е изисквала сериозна подготовка и организация.
В нашия дом Бъдни вечер протичаше сравнително спокойно. В пет часа в църквата имаше молитвена служба, последвана от оживена, но не пищна вечеря, сетне палеха елхата, четяхме за Рождество от Библията и лягахме да спим рано, защото утринната служба на другия ден тогава започваше почти призори. На Бъдни вечер не се раздаваха подаръци, ала настроението на всички беше радостно и тържеството бе вълнуващ пролог към празненството на другия ден. Подир утринната служба, озарена със свещи и огласяна от звуци на фанфари, пристъпвахме към коледната закуска. Татко, вече приключил със служебните си задължения, сменяше редингота на пастор с по-подходяща, домашна дреха и в най-весело разположение на духа произнасяше импровизирана реч в стихове, с която приветстваше гостите, изпяваше песен, създадена специално за случая, вдигаше наздравица с бренвин7, имитираше събратята си по сан и разсмиваше всички. Понякога си мисля за неговата весела безгрижност, за лекотата, с която общуваше, за нежността, дружелюбието, ентусиазма му. За всичко, което всъщност бе изтласкано на заден план от неговия мрачен характер, от мнителността и бруталността му, от студенината на отчуждението. Струва ми се, че в моите спомени за онова време аз твърде често съм проявявал дълбока несправедливост към баща си.
След закуска лягахме да поспим някой и друг час. Но вътрешната ни организираност все пак е действала безотказно, щом точно в два часа, когато вече се беше стъмнило8, ние се събирахме на следобедно кафе. Къщата беше отворена за всички, които желаеха да честитят празника на пастора и неговото семейство. Сред близките ни имаше професионални музиканти, та нерядко в тези следобеди се устройваха и импровизирани концерти. Така постепенно наближаваше Лукуловата9 кулминация на Рождеството – вечерята, истински пир, който се сервираше в просторната кухня при пълно, макар и временно, пренебрегване на социалната йерархия. Ястията се подреждаха върху масички за сервиране и застлани с покривки кухненски плотове. Самото връчване на подаръците се осъществяваше край голямата маса в трапезарията. Там внасяха кошниците, татко извършваше нещо като богослужение, размахвайки пура и чаша с пунш, подаръците се получаваха срещу издекламирано стихотворение, посрещано с аплодисменти и коментари – без такава изява не се предвиждаше подарък.
Ето че пак се връщам към прожекционния апарат. Падна се на брат ми.
Заревах моментално, смъмриха ме и аз се напъхах под масата, където продължих да цивря, заповядаха ми да млъкна и аз се втурнах към детската стая, ругаейки и проклинайки всички, обзет от решимост да избягам от къщи, но, налегнат от тежка мъка, в крайна сметка съм заспал дълбоко.
Празникът продължаваше.
Събудих се в късна вечер. Долу Гертруд пееше народна песен, нощната лампа светеше. Върху високия скрин слабо проблясваше полупрозирно изображение на яслата и поклонението на влъхвите. На бялата сгъваема маса – сред другите коледни подаръци, получени от брат ми, се мъдреше кинопрожекционният апарат с извитата си тръба, с красиво оформената леща в медна обковка и с приставката за прикрепване на филмовата лента.