86 Пер Андерш Фогелстрьом (1917–1998) – шведски писател, автор на романи, посветени предимно на град Стокхолм, на неговата история и жители. Сред тях изпъква пенталогията „Градът на моите мечти“. – Б. р.
87 Тук следва да се посочи и преводът на шведски (съвместно с Карин Давидсон) на сборник стихове на Елисавета Багряна, озаглавен „Животът, който исках да бъде поема“, излязъл в Стокхолм през 1970 г., като важна стъпка към номинирането на българската поетеса за Нобеловата награда за литература. – Б. р.
88 Ева Далбек (1920–2008) – шведска актриса и писателка, постигнала международна известност благодарение най-вече на тясното си и продължително сътрудничество с Ингмар Бергман. – Б. р.
15
Имам сънища, които от време на време се повтарят. Един от тези, които най-често ме спохождат, е професионален: намирам се в студията, предстои ми да заснема някаква сцена. Там са и всички останали – актьори, оператори, асистенти, електротехници, статисти. По неизвестни причини аз съм забравил текста и затова непрекъснато гледам в режисьорската си книга, ала записките там са абсолютно неразбираеми. Тогава се връщам при актьорите и решавам да блъфирам, говоря нещо за някакви паузи. Направи тук пауза и се обърни с лице към камерата, сетне произнеси репликата, почакай, кажи я тихо...
Артистът ме гледа с недоверие, но послушно изпълнява даденото му указание. Наблюдавам го през обектива на камерата, виждам половината от неговото лице и окото му, вторачено в мен. Не може да бъде – обръщам се към Свен Нюквист, който е вперил очи във визьора, наглася и отваря кадъра. В този миг актьорът изчезва, някой казва, че е отишъл да изпуши цигара.
Трябва да реша как ще се играе тази сцена. Поради непохватността ми множеството артисти и статисти се тълпят в ъгъла, притискат се към стената със светли тапети на ярки шарки. Разбирам, че ще е много трудно да се постигне добро осветление, виждам учтиво недоволното лице на Свен: той ненавижда директната светлина отгоре и двойните сенки.
Нареждам да махнат стената. Това ще ни осигури свобода на действие и възможност за достъп до мизансцена отвъд. Един от работниците, гледайки настрани, отбелязва, че пренасянето е, разбира се, възможно, но за това ще отидат поне два часа, защото въпросната стена е двойна и пристроена към солиден външен зид, който е тежък, почти непоклатим. Пък ако захванеш да пренасяш и него, може да опада мазилката. Изригвам сподавени проклятия, изпитвайки тягостното чувство, че спояването на вътрешната стена с външния зид е било моя идея.
Нареждам да преместят камерата до стената и гледам във визьора. Статистите наобикалят актьора. За да се озове в кадър, той трябва да се обърне надясно. Помощник-режисьорът отбелязва деликатно, че в предишния дубъл той се е движел наляво.
В студията се е възцарила пълна тишина. Всички чакат търпеливо, но примирено. Аз отчаяно се взирам във визьора. Там виждам половината лице и впереното в мен око. Минава ми през ум, че може да излезе страхотен кадър, за който с възторг ще пишат критиците във всички страни, но тутакси отхвърлям тази мисъл като нелепа.
Внезапно намирам решението: фарт. Фарт около актьорите, покрай статистите, движение. Тарковски прибягва до подобен похват във всяка сцена – камерата при него се носи насам-натам, направо лети. Наистина, аз не мисля, че това е приемлив прийом, но сега ми помага при този проблем. Времето минава.
Сърцето ми бие силно, аз се задъхвам. Фартът е невъзможен, произнася се Свен Нюквист. Ама че капризи е взел да проявява. Е, ясно, напълно естествено той се бои от сложни движения на камерата, станал е стар и плашлив. Гледам го с отчаяние, той сочи нещо зад гърба ми и изглежда тъжен. Обръщам се – там няма нито един декор, издига се само стената на студията. Прав е, снимачната работа не е възможна, да не говорим пък за фарт.
От отчаяние решавам да произнеса реч пред всички присъстващи. Да им кажа, че съм в киното вече от 40 години, че съм направил 45 филма, че търся нови пътища и се стремя да обновя своя образен език – та нали непрестанно трябва да се съмняваме в постигнатото. Да подчертая, че съм човек с голям опит, който си знае работата и възникналият проблем е дреболия. Ако ми се беше приискало, щях да се отдръпна с камерата назад и да заснема общ план отгоре, по диагонал, това би било превъзходно решение. Аз, разбира се, не вярвам в Бог, но нещата не са толкова прости, всеки от нас носи в себе си някакъв бог, но всичко е подчинено на закономерност, която понякога долавяме, особено в последния си час. Ето какво ми се иска да им кажа, но явно без никаква полза. Те вече са се отдалечили от мен, скупчили са се в дъното на мрачната студия и плътно притиснати един към друг, спорят. Не чувам какво говорят, виждам само гърбовете им.