Пътувам в огромен самолет, освен мен няма други пътници. Самолетът се откъсва от пистата, но не може да набере височина и със силно бучене се носи над широки градски улици. Придържа се на равнището на горните етажи на сградите. Надничам през прозорчето, виждам как долу се движат и махат с ръце хора; небето е оловно, натежало от гръмотевична буря, която предстои да се разрази. Разчитам на умението на пилота, ала въпреки това разбирам, че краят е близо.
Но ето, аз се рея във въздуха сам, без самолет, махам с ръце по особен начин и с лекота излитам от земята. Чудя се защо никога дотогава не съм правил опити да летя, това се оказва толкова просто. В същото време ми е ясно, че става дума за рядка дарба, че далеч не всички я притежават и могат да летят. Някои, които подобно на мен излитат, трябва да се напрягат до краен предел със сгънати ръце, с изпънати шии, докато аз се рея свободно, съвсем като птица.
Летя над равнинна местност, вероятно степ, сигурно в Русия. Нося се над величествена река, през чиито брегове е прехвърлена високата дъга на мост. Под моста се откроява тухлена сграда, която се намира в самата река, от комините ѝ се вие дим, чувам как тътнат машини. Явно някаква фабрика.
Реката прави широк завой. Бреговете ѝ са обрасли в гори, гледката е необятна, нищо не спира взора. Слънцето се е скрило в облаците, но всичко е обгърнато в ярка светлина, която не дава възможност да се образуват сенки. По широкото русло на реката стремително тече зеленикава, прозрачна вода, в глъбините ѝ се виждат камъни, между които сегиз-тогиз се мяркат петна – огромни проблясващи риби. Изпълнен съм със спокойствие и увереност.
Когато бях млад и спях по-дълбоко, бивах измъчван от отвратителни кошмари: убийства, изтезания, задушаване, кръвосмешение, разруха, умопомрачителен гняв. С напредване на възрастта сънищата ми станаха по-отдалечени от действителността, но пък по-приятни, нерядко дори носещи някаква утеха.
Понякога ми се присънва блестящ спектакъл с многобройни участници, с музика и пъстри декори. Прошепвам сам на себе си с дълбоко удовлетворение: това е моя постановка, това е мое творение.
16
Бяха обещали да ме назначат в Драматен, не скривах своята радост от предстоящата ми работа в този театър, но ето че ръководството му беше сменено и новият директор, който не се смяташе обвързан с ангажиментите, поемани от неговите предшественици, ми съобщи с унижаващи ме определения, че аз надали отговарям на критериите на Националната сцена. За да се успокоя, написах няколко пиеси, нито една от които не беше приета за поставяне. Хариет продължаваше да играе с мрежести чорапогащници и дълбоки деколтета в театър „Скàла“, където я караха да изпълнява песнички с припеви от рода на: „Ще продължа да се събличам, ако Бергман ме обича“.
Междувременно над нашите отношения надвиснаха облаци: демоните на моята ретроспективна ревност ги тровеха. Преместих се да живея в малък хотел, разположен на горните етажи в сградата, където се помещаваше Сьодра Театерн и откъдето се откриваше изглед към простора на Ладугорд и гората Лил-Янс. И там, в пристъп на извънредно дълбока меланхолия, написах сценария за един филм, който впоследствие получи названието Вечерта на комедиантите.
Тъй като нито един театрален директор в столицата не желаеше да се възползва от моите услуги, аз приех предложението на Градския театър в Малмьо, където поканиха и Хариет. Без каквото и да било съжаление ние се пренесохме в тристаен апартамент в новозастроената част на Малмьо край пътя за Лимхамн. Купих най-необходимото за мебелирането му, обзаведохме криво-ляво жилището и се явихме в театъра.
Външното впечатление, което правеше Градският театър в Малмьо, беше респектиращо: опера, балет, оперета и драма в мирно съвместно съжителство на две сцени; едната, прекалено голяма, със зала за 1700 зрители, наричаха „Дюдюкане“, а другата, прекалено малка (за 200 души) – „Освиркване“. Сградата беше резултат от неразрешения конфликт между идеите на Пер Линдберг за монументален народен театър със сцена-арена и демократично разположени места за зрителите и мечтата на Кнут Стрьом за творческа институция, представяща сценографски визии в духа на Майерхолд и Райнхард. Акустичните проблеми бяха направо непреодолими. Концертите само с оркестър страдаха от пълно отсъствие на резонанс, драматическите постановки – от необходимата широка авансцена (22 метра), операта и оперетата – от отдалеченост между изпълнители и зрители, балетът – от железните релси, монтирани в пода на сцената. Този театър чудовище разполагаше със сравнително многобройна, но зле платена трупа, която осъществяваше по 20 постановки годишно. Директорът Ларш-Леви Лестедиус, чиято власт беше неограничена, водеше потеклото си по права линия от знаменит протестантски проповедник. Беше ерудиран, опитен, дързък и маниакално високомерен – наистина впечатляваща комбинация за един директор на театър.