Осемте години, които прекарах в Градския театър в Малмьо, се оказаха най-хубавият период в живота ми до онзи момент. Зиме осъществявах три спектакъла, през лятото – един или два филма. Ръцете ми бяха развързани; може да се каже, че сложих край на всякакъв личен живот и се посветих изцяло на общите усилия на трупата да осигури представления на добро равнище за това наше чудовище. Тъй като не бях обременен с никакви административни задължения, аз имах възможност да се посветя изцяло на овладяване на моята професия.
Театърът взе да привлича все по-широк интерес, големите актьори започнаха да схващат предимството на възможността зиме да играят в добри постановки, а лете – във филми на Бергман. Ансамбълът набираше творчески сили и ние се одързостихме да атакуваме нови върхове на световната драматургия.
Ако някому бе хрумнало да ни запита защо се занимавахме с всичко това и от какви цели сме се ръководили, сигурно нямаше да можем да му отговорим.
Изобщо не мога да си припомня нито една политическа, религиозна или интелектуална задача, която да съм се чувствал длъжен да отразя в някой от тринайсетте спектакъла, осъществени от мен в Малмьо. Знаех, че театърът има нужда от репертоар и че на голямата сцена е безполезно да се поднася „хайвер за бедни“. Програмата трябваше да се изгради от произведения със силен заряд, художествено убедителни.
От голяма важност бе също така самото помещение да се пригоди за театрална игра. Посредством експерименти ние открихме в сценичното пространство благоприятно място от гледна точка на акустиката и оптиката – около метър навътре от будката на суфльора. От това място можеше да се осъществява движение на няколко метра встрани и на 2–3 метра в дълбочина; получаваше се правоъгълник с ширина около 6 метра и дълбочина – 4. Извън пределите на тази „игрова плоскост“ възможностите на актьора да въздейства върху зрителя се намаляваха с катастрофична бързина. По този начин на сцената, чиято ширина бе 22 метра, а дълбочината ѝ – 36 („въртящият се кръг достига половината разстояние до Юстад“), се очертаваше пространство за игра в размер не повече от 24 квадратни метра.
С подвижни паравани успяхме да оградим и страничните места на партера. Така залата побираше малко по-малко от хиляда зрители, когато в театъра се представяха драматически спектакли. Машинното оборудване се оказа износено и негодно, модерната осветителна апаратура се намираше на дъното на Балтийско море в трюмовете на торпилиран германски товарен кораб и временно беше заменена със съоръжение от 1914 г. Техническият персонал бе немногоброен, отрупан с работа, и непрестанно се отдаваше на запои, макар и в този случай, разбира се, да имаше изключения: това бяха хора, които буквално жертваха живота и здравето си, та нашият Голем да функционира нормално.
Всяка сутрин точно в 8:30 ч. аз идвах в театъра, закусвах в бюфета (шест кексчета и чаша чай), репетирах от 10:30 до 13 ч., хапвах шунка и яйца, изпивах чаша силно кафе и продължавах да репетирам до 16 ч., после заседавах, преподавах в театралната школа, пишех сценарии, отдавах се на кратка дрямка в специалното ми кресло, анатомично пригодено за отдих, пак отивах в бюфета, за да се подкрепя (месце алангле и един картоф), после се готвех за следващия ден, зубрех или преглеждах внимателно подробностите около подготвяния в момента спектакъл.
След като Хариет се разгримираше и преоблечеше, ние се връщахме у дома и лягахме да спим. Вече нямахме за какво толкова да разговаряме. Твърде често ми се налагаше да пътувам до Стокхолм, където ме чакаше работа над вече готови или запланувани филми. Там се настанявах в своята гарсониера на „Гревтюрегатан“, обядвах във филмовото градче, вечерях в едно и също ресторантче. Всичко, което притежавах, бяха два чифта панталони, няколко ризи от памучен плат, все по-износено бельо, три пуловера и два чифта обувки. Животът, който водех, бе практичен, неподчинен на някакви особени изисквания и претенции. За себе си бях решил, че угризенията на съвестта са кокетство, защото мъките, които търпях, все едно не можеха да изкупят злото, което аз бях причинил. Вътре в организма ми очевидно протичаше някакъв процес, който не бях в състояние да разбера и овладея. Страдах от хроничен стомашен катар, от гастрит и язва както на стомаха, така и на дванайсетопръстника, често повръщах и се превивах от колики, съпроводени от разстройство. През есента на 1955 г., след като бях завършил снимките на Усмивки от една лятна нощ, аз тежах 56 кг. Настаниха ме в Каролинската болница със съмнения за рак. Доцент Стюре Хеландер ме подложи на най-щателно изследване. Веднъж, привечер, той дойде в стаята ми, донесе рентгеновите снимки, които ми бяха направили, седна при мен и търпеливо се зае да обяснява какво е състоянието ми. Нарече го „психосоматично“ и каза, че едва отскоро учените са пристъпили към сериозни изследвания в тази недотам известна за тях област, гранична между тялото и душата. Посъветва ме да ям кисело мляко – нещо, към което се придържам до ден днешен. Според него страдах също от определени алергични реакции и затова би трябвало да проверя какво ми понася и какво не. Излъчваше компетентност, дружелюбност, ум. Станахме приятели за цял живот.