Успях да убедя Виктор Шьострьом да изпълни главната роля в Поляната с дивите ягоди. Бяхме си сътрудничили с него и преди, във филма Към радост..., без тогава да изпитаме някаква особено настойчива необходимост от по-нататъшно сближаване. Виктор – болен, измъчен – поставяше определени условия, за да работи, и около него все възникваха проблеми, с които трябваше да се съобразяваме. Накара ме например да му обещая, че всеки ден, точно в 16:30 ч., той вече ще си бъде у дома, за да поеме привичната дажба грог с уиски.
Съвместната ни работа започна с трудности. Виктор нервничеше, аз бях в непрестанно напрежение. Той преиграваше, обърнах му внимание върху този факт с думите, че играе за галерията. Той ми отвърна, че аз сигурно бих могъл да си намеря друг изпълнител на главната роля, който би се подчинил на моето виждане за нея, и че стига да поиска, лекарите тутакси ще го освободят от поетото задължение. След това намусено се изолира.
Атмосферата се поразведри, когато на снимачната площадка цъфнаха момичетата. Старият коцкар изпитваше наслада от тяхното любезно-насмешливо ухажване, флиртуваше, купуваше им подаръци и цветя. Незабележимо – някак ей така, за себе си – заснех момент, в който Биби Андершон, в рокля с неголямо деколте от началото на века, седи на малко възвишение и храни Виктор с диви ягоди. Той облизва пръстите ѝ, двамата се кикотят, младата жена е изключително поласкана, старият лъв – очарован донемайкъде.
В паузите между снимките ние заобикаляхме Виктор в плътен кръг и като любопитни деца го карахме да разказва за отдавна отминали времена, за работата си изобщо, за други режисьори, за Стилер, Чарлс Магнусон – продуцент, оператор, режисьор и сценарист, – за актьори, за някогашното Филмово градче. А той с удоволствие откликваше на молбите ни и беше много забавен. Признаваше, че нерядко го обзема сякаш бездънно отчаяние и тогава се затваря в себе си, заминава нанякъде и дори удрял главата си о стена. Когато напрежението спадало, той се завръщал на снимачната площадка – най-често с цицина на темето или на челото. Филми като Ингеборг Холм, Коларят на смъртта или Оня, който получаваше плесници не му се струваха забележителни, във всичко виждаше главно отрицателните страни и се сърдеше на собствената си безпомощност и небрежност. Затова пък се възхищаваше от дръзката гениалност на Стилер и дори през ум не му минаваше да се сравнява с него. Виктор разказваше колко взискателен бил той към актьорите, как държал те да произнасят думите, които сетне се появявали в субтитрите. Глухонемите, които могат да разчитат казаното по движението на устните, се дразнели, когато имало несъвпадение между надписите и изричаното от екрана.
Без да прикрива любовта си към своята съпруга, той откровено говореше за драмата, разиграла се във връзка с филма Берг Ейвинд и жена му. Внезапно замлъкна, затвори се в себе си, лицето му се изкриви от болка.
Снимките продължаваха, настъпи денят, в който трябваше да направим заключителната сцена: любимата на Исак Борг още от годините на младостта му го води на осветен от слънцето хълм. Отдалеч той съзира родителите си, които му махат да иде при тях. Снимахме на територията на Филмовото градче. В пет часа следобед слънчевите лъчи се приплъзнаха по тревата и гората потъна в тъма. Виктор започна да се гневи. Напомни ми за обещанието, което му бях дал: точно в четири и половина у дома, грог. Умолявах го да почака. Нищо не помагаше. Виктор си тръгна. Подир четвърт час обаче се върна при нас. „Хайде, няма ли да снимаме тези проклети сцени?“